Джоан Харис - Бонбонени обувки

Лекарят прегледа обстойно Розет. Каза, че трябва да ѝ се направят изследвания. Но плачът ѝ затвърди опасенията му. Според него това беше генетично увреждане, известно като синдром на котешкото мяукане, наречено така заради странните викове, които болните издават. Не е опасно, но е нелечимо; и на този ранен етап лекарят не можеше да предвиди как ще се развие болестта.

– Значи Розет е котешко бебе – заключи Анук.

Фактът, че Розет не е като другите, като че ли я радваше. Анук толкова дълго бе живяла като само дете в семейството и на седем години изглеждаше необичайно зряла. Тя се грижеше за Розет, даваше ѝ биберон, пееше ѝ, люлееше я в стола, който Пол беше донесъл от старата семейна ферма.

– Котешко бебе – говореше ѝ Анук, докато я люлееше.

– Спи, котешко бебе, спи в люлката под дървото.

И Розет като че ли я слушаше. Плачът спираше – поне за известно време. Тя започна да наддава. Спеше по три-четири часа на нощ. Анук казваше, че е от въздуха в Ле Лавьоз и оставяше чинийки с мляко и захар за феите, за да се почерпят, ако случайно дойдат да видят как е котешкото бебе.

Аз не повиках повече лекаря от Анже. Изследванията нямаше да излекуват Розет. Вместо това ние с Анук се грижехме за нея, къпехме я в отвара от билки, пеехме ѝ, разтривахме слабичките ѝ ръце и крака с лавандула и тигрова мас, давахме ѝ мляко с капкомер (тя не искаше да пие от шише).

Бебето на феите, казваше Анук. Розет несъмнено беше красива, толкова изящна, с малка, добре оформена главица, широко разположени очи и заострена брадичка.

– Тя дори прилича на коте – отбелязваше Анук. – И Чехълчо мисли така. Нали, Чехълчо?

А, да, Чехълчо. Отначало си мислех, че след като Анук вече има малка сестричка, за която да се грижи, Чехълчо ще изчезне. Вятърът все така духаше над Лoapa, а Коледа, точно като Еньовден, е време за промяна, неприятно време за пътешествениците.

Но с появата на Розет Чехълчо като че ли укрепна. Установих, че сега го виждам по-ясно: той седеше до бебешката люлка и гледаше Розет с черните си като копчета очи, докато Анук я люлееше, говореше ѝ и я приспиваше с песни.

– Горката Розет си няма животно – каза Анук веднъж, докато седяхме край огъня. – Може би затова все плаче. Трябва да повикаме някое животно. Да се грижи за нея, както Чехълчо се грижи за мен.

Усмихнах се. Но тя говореше сериозно и аз разбрах, че ако не се заема с този въпрос, тя ще го направи. Затова ѝ обещах, че ще опитаме. Че ще участвам в играта само този път. През последните шест месеца бяхме толкова кротки: нямаше карти, нямаше заклинания, нямаше ритуали. Всичко това ми липсваше, тъй както липсваше и на Анук. Какво лошо можеше да стане от една простичка игра?

Вече от седмица живеехме в Ле Лавьоз и нещата започваха да се оправят. Бяхме завързали приятелства в селото, аз се привързах към Фрамбоаз и Пол. Чувствахме се уютно в стаите над пекарната за палачинки. Покрай раждането на Розет бяхме пропуснали Коледа, но наближаваше Новата година, пълна с обещания за ново начало. Въздухът беше студен, времето бе ясно и мразовито, а небето – искрящо, ослепително синьо. Розет продължаваше да ме тревожи, но постепенно свиквахме с навиците ѝ и с помощта на капкомера успявахме да ѝ дадем храната, от която се нуждаеше.

Тогава отец Льоблан ни настигна. Появи се с една жена, която се представи като медицинска сестра, но въпросите, които зададе на Анук, ме наведоха на мисълта, че може да е от Социални грижи. Когато дойдоха, аз не си бях у дома – Пол ме закара до Анже да купя пелени и мляко за Розет, – но Анук беше там, а бебето спеше в люлката си. Тя каза, че донесли цяла кошница с покупки, били любезни и загрижени – попитали за мен, обяснили, че са мои приятели – и в невинността си моята доверчива Анук им казала много повече, отколкото трябвало.

Разказала им за Ланскене су Тан, за нашите пътувания по Гарона с циганите от реката. Казала им за сладкарницата и за фестивала, който бяхме организирали. Казала им за Коледа, за Сатурналиите, за Дъбовия крал и за Джеловия крал, за двата големи вятъра, които разделят годината. Когато гостите попитали за червените торбички за късмет над вратата и за чинийките с хляб и сол на стълбите, Анук им разправила за феите, за малките богове, за животинските тотеми и за ритуалите със свещи, и за свалянето на луната, и за пеенето на вятъра, и за картите Таро, и за котешките бебета...

Котешки бебета?

– О, да – отговорило моето лятно дете. – Розет е котешко бебе, затова обича мляко. И затова по цяла нощ мяука като коте. Но няма страшно. Тя просто има нужда от тотем. Още го чакаме да дойде.