Джоан Харис - Бонбонени обувки

– Полунощ. Весела Коледа! – каза Рижия.

Фойерверките почти не се чуваха, заглушени от разстоянието, както и от снега. Продължиха още десетина минути

– Искрящи паяжини и устремени към небето букети, звезди и кръгчета огън в синьо и сребристо, и алено, и розово, всички сякаш си правеха безмълвни знаци по цялото небе между "Нотър Дам" и площад "Конкорд".

Мишел ги гледаше, лицето ѝ бе озарено не само от блясъка на фойерверките. Розет ръкомахаше като обезумяла, преливаща от радост, а насладата на Анук бе някак тържествена.

– Никога не съм получавала по-хубав подарък – каза тя.

– Има и още – обади се Рижия. – Последвайте ме.

Спуснахме се по "Булевар дьо ла Бастий‘ към кея "Арсенал", където плавателни съдове от всякакви размери стоят закотвени на сигурно място, встрани от надигащата се и спадаща Сена.

– Тя каза, че нямаш лодка. – Анук за пръв път споменаваше Зози след случилото се пред "Льо Роше дьо Монмартър".

Рижия се ухили.

– Виж сама – и посочи към "Пон Морлан".

Анук стоеше, повдигната на пръсти, ококорена.

– Коя е твоята?

– Не можеш ли да познаеш?

При "Арсенал" има закотвени и по-внушителни речни кораби. Пристанището може да приеме съдове с дължина до двайсет и пет метра, а тази лодка е може би на половината на тях. Стара е, от тук се вижда, строена повече за удобство, отколкото за да развива скорост, формата ѝ е старовремска, не е толкова елегантна като околните, корпусът ѝ е от масивно дърво, а не от съвременно фибростъкло.

И въпреки това лодката на Рижия си личи веднага. Дори от разстояние има нещо в нея – формата ѝ, ярко боядисаният корпус, растенията в саксии, струпани на кърмата, стъкленият покрив, през който се виждат звездите...

– Това ли е твоята лодка? – пита Анук.

– Харесва ли ти? Не си видяла всичко. Почакай – Рижия се спуска по стълбите към лодката, привързана при моста.

За миг се скрива от погледите ни. После се вижда огънче от кибритена клечка. Появява се светлина. Запалена е свещ. Пламъчето се премества и корабчето оживява, огряно от свещи – на палубата, на покрива, на стъпалата, по первазите и парапетите, от кърмата до носа. Десетки, дори стотици свещи, трепкащи в буркани, върху чинийки, надничащи от консервни кутии и саксии, докато лодката на Рижия засиява като торта за рожден ден и сега вече виждаме онова, което до момента бяхме пропуснали: навеса, прозореца, надписа на покрива...

Той ни прави знак с ръка да се приближим. Анук не бърза, стиснала ме е за ръката, усещам, че трепери. Почти не се изненадвам да видя Чехълчо в сенките около краката ни, но не различавам ли и още нещо, с дълга опашка, движи се на големи подскоци, следва плътно Чехълчо?

– Харесва ли ви? – пита Рижия.

Засега свещите са напълно достатъчни: малко чудо, отразено в хиляди мънички точки светлина по спокойната водна повърхност. Очите на Розет се изпълват с тях, а Анук, която гледа и ме стиска за ръката, издава дълга и замечтана въздишка.

– Красиво е – отронва Мишел.

И наистина е така. Но не само...

– Това е сладкарница, нали?

Разбира се, виждам го. От табелата (все още небоядисана) над вратата до малката витринка, обрамчена със светлини, ми става ясно какъв е замисълът. Не мога дори да гадая колко време му е отнело да създаде това малко бижу

– Колко време и труд, и любов би могло да изисква подобно начинание...

Той ме наблюдава с ръце в джобовете. Погледът му е леко напрегнат.

– Като го купих, беше развалина. Изсуших го, постегнах го. И оттогава работя по него. Изплащах го близо четири години. Но винаги съм си мислил, че един ден може би...

Устните ми върху неговите не му позволяват да продължи. Мирише на боя и барутен дим. Около нас греят свещи, Париж сияе под снега и последните фойерверки гаснат нейде в далечината оттатък Площада на Бастилията, и...

– Ей, вие, двамата, вземете си стая – обажда се Анук.

Но не ни е останал дъх, за да ѝ отвърнем.

Под "Пон Морлан" е тихо, докато лежим и гледаме горящите свещи. Мишел спи на една койка, Розет и Анук си делят друга, завили са се с наметалото на Анук, Чехълчо и Бам стоят на пост срещу евентуални лоши сънища.

Над нас стъкленият покрив разкрива небе, апокалиптично осеяно със звезди. В далечината шумът от движението може едва ли не да мине за песента на прибоя на самотен бряг.

Съзнавам, че е въпрос на елементарна магия. Ян Роше не би одобрила. Но магията си е наша, моя и негова, и той има вкус на шоколад и шампанско, и накрая ние се измъкваме от дрехите и лежим, преплели тела, под одеяло от звезди.