Джоан Харис - Бонбонени обувки

Нима това не е желанието на всички нас? Да повярваме, че Христос е възкръснал от мъртвите; че ангелите ни пазят; че рибата в петък понякога е свещена храна, а друг път – смъртен грях; че има значение дали ще падне врабче или една-две кули, или дори цяла раса, унищожена в името на едно или друго измамно божество, трудно различимо сред поредицата Истинни Божества – ха! – Боже, що за глупави същества са смъртните и смешното е че всички ние сме глупаци дори за самите божества, защото въпреки милионите, убити в тяхно име, въпреки всичките молитви и саможертви, войни и откровения, кой наистина си спомня Древните – Тлалок и Коатликуе, и Кецалкоатл, и дори лакомата Миктлансиуатл – храмовете им са превърнати в "паметници на културата", камъните им са преобърнати, пирамидите им – обрасли с трева, всички са се изгубили във времето като кръв в пясъка.

И какво ни е грижа, Анук, ако след сто години "Сакре Кьор" бъде превърната в джамия или в синагога, или в нещо съвсем друго? Защото дотогава всички ние ще сме пръст освен Този, който винаги е, който гради пирамиди, издига храмове, създава мъченици, композира прекрасна музика, отрича логиката, възхвалява смирените, приема душите в Рая, казва какво да носим, наказва неверниците, изписва Сикстинската капела, кара младежи да умират за вярата, взривява хора с дистанционно, обещава много, дава малко, не се страхува от никого и никога не умира, защото страхът от Смъртта е много по-велик от честта, добротата, вярата или любовта...

И така, обратно към въпроса. За какво ставаше дума...?

А, да, за черната пинята.

Мислиш, че съм намерила отговора вътре?

Съжалявам, съкровище. Пак си помисли.

Интересува те какво видях вътре, така ли, Анук?

Нищо. Това беше. Едно голямо нищо.

Никакви отговори, никакви категорични обяснения, нямаше отплата, нито истина. Само въздух: от черната пинята лъхна застоял въздух като утринен полъх след многовековен сън.

– Нищото е най-лошото от всичко, Анук. Никакъв смисъл, никакво послание, никакви демони, никакви богове. Умираш – и нищо. Съвсем нищо.

Тя ме гледа с онези свои тъмни очи.

– Грешиш – казва, – все нещо има.

– Моля? Наистина ли мислиш, че за теб има нещо тук? Помисли си. Сладкарницата? Тиери ще те изгони преди Великден. Като всеки разочарован мъж той е отмъстителен. След четири месеца ще се озовеш там, откъдето си тръгнала – ще останете трите без пукната пара и на пътя.

Заблуждаваш се, че ще имаш Виан? Няма да стане, разбери го. Тя не притежава смелостта да бъде самата себе си, камо ли да ти бъде майка. Заблуждаваш се, че ще имаш Рижия? Не разчитай на това. Той е най-големият лъжец от всички. Помоли го да ти покаже лодката си, Анук. Поискай да разгледаш скъпоценната му лодка...

Губя я и го усещам. Гледа ме без страх в очите. Вместо това има нещо, което не мога да разгадая точно...

Съжаление? Не. Не би посмяла.

– Сигурно е много самотно, Зози.

– Самотно ли? – сопвам ѝ се аз.

– Да си ти.

Нададох безмълвен вой на ярост. Ловният вик на Едно Ягуар, на Черния Тецкатлипока в най-ужасния му облик. Но малката не трепна. Само ми се усмихна и ме хвана за ръката.

– Въпреки всичките сърца, които си събрала – каза тя,

– Все още нямаш свое. Затова ли ти трябвах аз? За да не бъдеш повече сама?

Гледам я безмълвна, вече с възмущение. Нима Свирачът от Хамелн краде деца, подтикван от любов? Нима Големият лош вълк подмамва Червената шапчица, воден от криворазбрана нужда от компания? Аз съм Тази, която яде сърца, глупаво дете; аз съм Страхът от смъртта; аз съм Злата вещица; аз съм най-зловещата приказка и не смей да изпитваш съжаление към мен...

Отблъснах я. Не искаше да си тръгне. Посегна да ме хване за ръката и изведнъж, не питайте защо, усетих страх...

Наречете го предупреждение. Наречете го пристъп, предизвикан от въодушевление, шампанско и прекалено много пулке. Но изведнъж плувнах в студена пот, гръдта ми се стегна, задишах на пресекулки. Пулке е непредвидимо питие. При някои изостря силно чувствителността, погледът може да се избистри, но може и да предизвика делириум, да подтикне човек към прибързани действия, да го накара да разкрие повече от себе си, отколкото е препоръчително за такива като мен.

Сега вече прозрях истината: в порива си да отведа детето аз бях допуснала неволна грешка: бях разкрила истинското си лице и настъпилата от това близост се оказа смущаваща, неописуема, жестока като гладно куче.

– Пусни ме!

Анук само се усмихна.