Джоан Харис - Бонбонени обувки

В първия момент Тиери изглеждаше смутен. После изведнъж като че ли разбра. Лицето му помръкна, очите му се плъзнаха от Рижия към Розет, от Розет към Рижия. Истината не можеше да се отрече: личицето на Розет не беше толкова ъгловато, косата ѝ бе по-светло рижава, но имаше неговите очи и неговата подигравателна усмивка, и в този момент не можеше да има никакво съмнение...

Тиери се завъртя на токовете си – ловка маневра, леко опорочена от факта, че забърса масата с хълбок и една чаша от шампанско падна на пода, обсипвайки плочките с диамантени късчета. Но когато мадам Люзерон я вдигна...

– Ей, какъв късмет – обади се Нико. – Бях готов да се закълна, че я чух да...

Госпожата ме изгледа заинтригувана.

– Явно е късмет.

Също като синята стъклена чиния, която изпуснах преди време, само че сега вече не ме е страх. Погледнах Розет, сгушена в прегръдките на баща си, и това, което почувствах, не беше слисване, нито страх, нито тревога, а завладяващо чувство на гордост...

– Е, радвай се, докато можеш. – Тиери вече беше на вратата, огромен в червения си костюм. – Защото точно в този момент аз ти давам предизвестие. Тримесечно, както е според договора, след което затварям – той ме изгледа с победоносна злоба. – Какво, нима си мислеше, че ще останеш след всичко, което се случи? Това място е мое, ако случайно си забравила, и аз имам планове за него, в които ти не влизаш. Забавлявай се със сладкарницата си. До Великден няма да остане и следа от вас.

Е, не се случваше за пръв път някой да го каже. Със затръшването на вратата зад него аз усетих не страх, а нов, изненадващ прилив на гордост. Най-лошото беше факт и ние го преживяхме. Променливият вятър пак бе победил, но този път аз не се чувствах победена. Напротив, бях въодушевена, готова да се изправя лице в лице дори с Фурните...

Тогава ме осени ужасна мисъл. Скочих внезапно, огледах се. Разговорът се беше възобновил, отначало колебливо, но постепенно се оживяваше. Мадам Люзерон сипваше шампанско. Нико подхвана разговор с Мишел. Попол флиртуваше с мадам Пино. Доколкото успях да чуя, общото мнение беше, че Тиери е пиян, че всичките му заплахи са просто празни приказки, които ще бъдат забравени до следващата седмица, защото сладкарницата е част от Монмартър и не може да изчезне, както не можа да изчезне и "Льо Пти Пенсон"...

Но някой липсваше. Зози я нямаше.

И не се виждаше и следа от Анук.

ТОЛКОВА ВРЕМЕ МИНА, ОТКАКТО ЗА ПОСЛЕДНО ВИДЯХ Чехълчо. Почти бях забравила какво е да подскача наоколо, да ме наблюдава с черните си като мъниста очи, да седи топличък на коляното ми или на възглавницата ми късно през нощта, за да ме пази от Черния призрак. Но Зози вече е на вратата и трябва да уловим Променливия вятър...

Викам Чехълчо със сянката на гласа си. Не мога да тръгна без него. Но той не идва, само седи край печката, помръдва с мустаци и ме наблюдава, и е странно, но не си спомням някога да съм го виждала по-ясно, всяко косъмче, всеки мустак, окъпан в светлината. Долавям и ухание, което се надига от тенджерата...

Най-обикновен шоколад, казвам си. Но мирише някак по-различно. Като шоколада, който пиех някога като дете, с много каймак, горещ, с шоколадови стърготини, канела и лъжичка за разбъркване.

– Е? – пита ме тя. – Идваш ли или не?

Пак викам Чехълчо. Но той пак не ме чува. Разбира се, че искам да замина, да видя всички онези места, за които тя говори, да яхна вятъра, да бъдем неустоими – но Чехълчо седи до медната тенджера и аз просто не мога да откъсна очи от него.

Знам, че е просто въображаем приятел, а ето я Зози, съвсем истинска и жива, но има нещо, което трябва да си припомня, една приказка, която мама обичаше да разказва, за момчето, което продало сянката си...

– Хайде, Анук – гласът ѝ става груб. В кухнята нахлува студен вятър, по прага и по обувките ѝ има сняг. Вътре в магазина се надига внезапна глъчка, подушвам шоколада и чувам мама да ме вика...

Но Зози ме хваща за ръката и ме измъква през отворената задна врата. Чувам как снегът скърца под обувките ми, студената нощ се промъква под наметалото ми...

Чехълчо! – провиквам се за последно.

Най-после той идва при мен – сянка върху снега. За миг зървам лицето ѝ не през Димящото огледало, а през сянката на Чехълчо – лице на непозната, изобщо не на Зози, разкривено и огънато като ръждив метал, и старо, старо като на най-старата баба на света, и вместо червена рокля като на мама тя носи пола от човешки сърца, и обувките ѝ са кървави на пухкавия сняг...