Джоан Харис - Бонбонени обувки

– Но ако е знаела коя е майка ѝ – не се отказваше Анук,

– Защо не я е намерила?

– Може да я е било страх – казах аз. – Или пък се е чувствала по-близка с втората си майка. Човек сам избира семейството си, Нану. Нали тя често казва така? А може би... – Направи преднамерено дълга пауза.

– Какво?

Усмихнах се.

– Хората като нас са различни. Трябва да се държим един за друг, Нану. Трябва да си изберем семейство. В крайна сметка – добавих лукаво, – ако може да те излъже за това, откъде си сигурна, че ти също не си открадната?

Оставям я да осмисли думите ми. В другата стая госпожата продължава да говори, гласът ѝ се извисява и спуска в ритмиката на изкусен разказвач. Това е общото между нея и дъщеря ѝ, но сега не е моментът да се бавя. Вземам си куфара, палтото, документите. Както винаги, пътувам с малко багаж. Вадя от джоба си подаръка на Анук – малко пакетче, загърнато в червено.

– Не искам да си тръгваш, Зози.

– Наистина нямам избор, Нану.

Подаръкът искри сред диплите червена опаковъчна хартия. Гривна. Тъничка сребърна верижка, лъскава и нова. Едничкият талисман, окачен на нея, е нейна пълна противоположност – потъмняло от годините мъничко сребърно коте.

Тя знае какво означава това. От гърлото ѝ се изтръгва въздишка.

– Зози, не...

– Съжалявам, Анук.

Бързо прекосявам празната кухня: чинии и чаши, подредени в редици покрай остатъците от празненството. На печката къкри тенджера горещ шоколад: парата, която се вдига от нея, е единственият признак на живот.

Сякаш нашепва: Опитай ме, вкуси ме.

Съвсем мъничко вълшебство, всекидневна магия, на която Анук е устоявала успешно през последните четири години, но въпреки това трябва да бъда предпазлива. Свалям тенджерата от огъня и тръгвам към задния изход.

В едната си ръка нося куфара. С другата правя знака на Миктлансиуатл, сякаш хвърлям шепа паяжини във въздуха. Смърт и дар. Най-голямото изкушение. Далеч по-силно от шоколада.

После се обръщам и ѝ се усмихвам. Отвън тъмата ще ме погълне цяла. Нощният вятър флиртува с червената ми рокля. Алените ми обувки са като кръв по снега.

– Нану – казвам, – всеки може да избира. Ян или Виан. Ани или Анук. Променливият вятър или Хуракан. Не винаги е лесно да си като нас. Ако търсиш лесното, по-добре стой тук. Но ако искаш да яхнеш вятъра...

За миг тя като че се поколеба, но вече знаех, че съм спечелила.

Спечелих в мига, в който взех името ти и заедно с него зова на Променливия вятър. Как да ти кажа, Виан, никога не съм възнамерявала да остана. Никога не съм искала тази твоя сладкарничка. Никога не съм се стремяла към нито една част от тъжния мизерен живот, който си изградила за себе си.

Но Анук с нейните подаръци е безценна. Толкова млада и толкова талантлива, и най-вече толкова лесно управляема. Още утре можем да бъдем в Ню Йорк, Нану, в Лондон, в Москва или във Венеция, или дори в стария Мексико Сити. Там има безброй завоевания, които очакват Виан Роше и дъщеря ѝ Анук, няма ли да сме неустоими двете с теб, няма ли да ги пометем като декемврийския вятър?

Анук се е вторачила в мен като хипнотизирана. Изведнъж: всичко ѝ е станало толкова ясно, че се чуди как досега не е разбрала. Справедлива размяна – живот за живот.

Нима сега не съм твоята майка? По-хубава от живота и два пъти по-забавна? За какво ти е Ян Шарбоно? За какво ти е който и да било?

– Ами Розет? – противи се тя.

– Розет вече си има семейство.

Минутка, докато го осмисли. Да, Розет ще има семейство. Розет не е принудена да избира. Розет има Ян. Розет има Рижия...

От гърлото ѝ се изтръгва поредната въздишка.

– Моля те...

– Хайде, Нану. Ти го искаш. Магия, приключения, живот на ръба...

Тя пристъпва напред, колебае се.

– Обещаваш ли никога да не ме лъжеш?

– Не съм го правила. И няма да го направя.

Пак мълчание – и плавното ухание на горещия шоколад на Виан ме блъсва, нашепва ми "опитай ме, вкуси ме" със своя опушен, жалостив, гаснещ глас.

Това ли е най-доброто, което можеш да направиш, Виан?

Но Анук продължава да се колебае.

Гледа гривната ми със сребърните талисмани на нея – ковчег, обувки, ухо на царевица, колибри, змия, череп, маймуна, мишка...

Намръщва се, сякаш се мъчи да си спомни нещо, което ѝ е на върха на езика. Очите ѝ се пълнят със сълзи, докато гледа към медния съд, който изстива на печката.

Опитай ме. Вкуси ме. Последен тъжен полъх на парфюм във въздуха, като призрак на детството.

Опитай ме. Вкуси ме. Ожулено коляно, мъничка влажна длан с шоколадов прах, полепнал по линията на живота и линията на сърцето.