Джоан Харис - Бонбонени обувки

Но в следващия момент мама прави крачка напред и го целува нежно по устните, а той оставя Розет и я придърпва в обятията си...

Не ми е нужно Димящо огледало, за да разбера. Няма начин да не обърнеш внимание на тази целувка, да не забележиш как си пасват като две парчета от пъзел, да пропуснеш светлината в погледа ѝ, когато го хваща за ръка и се обръща усмихната към гостите...

"Продължавай, нашепвам ѝ със сянката на гласа си. Кажи им. Кажи го. Сега..."

Тя ме поглежда за секунда. И знам, че някак е чула посланието ми. След това обръща глава, оглежда кръга от приятелите ни, майката на Жан-Лy, която стои, все едно е сдъвкала лимон, и виждам, че се колебае. Всички я гледат и аз знам какво си мисли. Очевидно е. Чака да я измерят с онзи поглед, който сме виждали толкова пъти, погледа, който казва: "Мястото ти не е тук... ти не си като нас... ти си различна..."

Около масата цари мълчание. Всички я наблюдават притихнали, с поруменели лица, доволни и сити, всички, освен Жан-Лу и майка му, разбира се, която ни гледа, все едно сме глутница вълци. Дебелият Нико държи за ръката Алис с крилата ѝ на фея; мадам Люзерон изглежда неуместно с роклята и перлите си; мадам Пино, облечена като милосърдна сестра, е разпуснала коси и младее с цели двайсет години; очите на Лоран блестят; Ришар и Матюрен, Жан-Луи и Попол пушат цигарите си и никой, никой от тях не я гледа по онзи начин.

Но нейното лице се променя. Някак омеква. Сякаш от сърцето ѝ е паднала тежест. И за пръв път, откакто се е родила Розет, тя наистина прилича на Виан Роше, онази Виан, която пристигна в Ланскене, без изобщо да я интересува кой какво говори...

Зози се подсмихва.

Жан-Лу сграбчва ръката на майка си и я дърпа да седне.

Лоран леко отваря уста.

Мадам Пино порозовява като ягода.

– Приятели, искам да ви запозная с един човек – казва мама. – Това е Рижия. Бащата на Розет.

ЧУВАМ КОЛЕКТИВНАТА ВЪЗДИШКА НА ГОСТИТЕ: ЗВУК, който при други обстоятелства бих изтълкувала като неодобрение, но в този случай, след толкова ядене и вино, смекчен от сезона и от приветливия блясък на снега, ми се счува като възклицание, предизвикано от изключително пищен фойерверк.

Рижия ми се вижда напрегнат, но въпреки това се усмихва, поема чашата шампанско, която му подава мадам Люзерон, и я вдига към всички нас...

Когато разговорът се възобнови, той ме последва в кухнята. Розет дойде с него, подтичвайки в маймунския си костюм, и аз си спомних колко очарована беше първия път, когато той влезе в магазинчето, сякаш още тогава го позна.

Рижия се наведе да я погали по косицата. Приликата помежду им е наистина затрогваща, като спомен от изгубено време. Той е пропуснал толкова много – как Розет за пръв път надигна главицата си, първата ѝ усмивка, рисунките ѝ на животни, танцът на лъжиците, който толкова ядосваше Тиери. Но вече по лицето му познавам, че той никога няма да я обвинява за особеностите ѝ, че никога няма да се чувства неудобно; че никога няма да я сравнява с другите, нито да иска от нея да изневери на себе си...

– Защо не ми каза? – попита той.

Поколебах се. Коя истина да му кажа? Че прекалено много се страхувах, че бях твърде горда, твърде упорита, за да се променя, че подобно на Тиери, и аз бях влюбена в една фантазия, която след като бе достигната, се оказа не шато, а обикновена слама?

– Исках да се установим. Исках да бъдем обикновени.

– Обикновени ли?

Разказах му всичко. Как се местихме от град в град, за фалшивата халка, за смяната на името, за края на магията, за Тиери, за желанието да се приспособим на всяка цена дори с цената на сянката ми и на душата ми.

Рижия помълча малко, после се разсмя тихо и гърлено.

– И всичко това заради една сладкарница?

Аз поклатих глава.

– Вече не.

Винаги е казвал, че полагам твърде много усилия. Че твърде много се вживявам, а сега виждам, че не съм държала достатъчно на нещата, които са важни. В крайна сметка сладкарницата е само пясък, хоросан, камък и стъкло. Тя няма сърце, няма собствен живот освен този, който взима от нас. И когато ние се откажем от него...

Рижия вдигна Розет, която не изскимтя, както обикновено прави при близост от страна на непознат, а изчурулика доволно и направи знак с две ръчички.

– Какво каза?

– Че приличаш на маймуна – засмях се аз. – От устата на Розет това е комплимент.

Той се усмихна широко и ни прегърна. И за момент останахме така, вплетени един в друг, Розет вкопчена във врата му, сред тихия смях, долитащ иззад вратата, и уханието на шоколад във въздуха...