Джоан Харис - Бонбонени обувки

За тези, които отсъстват.

НА РОЗЕТ ВЕЧЕ Ѝ СЕ ДОСПИВА. ДЪРЖА СЕ ПРЕКРАСНО през цялата вечер, яде с ръчички, но достатъчно чисто, без да цапа много, разговаря (е, по-скоро пя) с Алис, която седеше до малкото ѝ столче.

Харесват ѝ приказните крила на Алис, което е добре, защото Алис ѝ е приготвила същите, увити под елхата. Розет е малка и не издържа до полунощ – всъщност вече би трябвало да е в леглото, – затова решихме, че може да отвори подаръците си предварително. Но тя се задоволи с крилата на феята, които са пурпурни и сребристи и направо страхотни – всъщност се надявам Алис и на мен да е донесла един чифт, което е възможно, като гледам формата на пакета. И така, сега Розет е летяща маймунка, което ѝ се вижда ужасно весело, и тя тича насам-натам с пурпурните си крила и маймунски костюм, кикоти се на Нико изпод масата, стиснала шоколадова бисквитка в ръка.

Но вече става късно и аз се чувствам уморена. Къде е Рижия? Защо не дойде? Не мога да мисля за нищо друго – нито за храна, нито дори за подаръци. Обидена съм. Сърцето ми е като играчка с часовников механизъм, която тиктака, излязла от контрол. За миг притварям очи и ето – ароматът на кафе и на онзи неповторим горещ шоколад, който мама приготвя, тракането на чинии, които разтребват от масата.

Ще дойде, мисля си. Трябва да дойде.

Но вече е късно, а него го няма. Не направих ли всичко както трябва? Със свещите и захарта, и кръга, и кръвта? Със златото и тамяна? Със снега?

Е, защо още го няма?

Не искам да плача. Бъдни вечер е. Но не трябваше да става така. Това ли е цената, която трябва да платя? Отървах се от Тиери, но за сметка на какво?

Чувам звънчетата и отварям очи. Някой стои на вратата. За момент го виждам – целият в черно, рижата му коса се вее...

Но поглеждам пак и виждам, че не е Рижия. На прага стои Жан-Лy, а червенокосата жена до него сигурно е майка му. Струва ми се някак уплашена и смутена, но Жан-Лy изглежда добре, може би малко блед, но, от друга страна, той винаги е блед...

Скачам от стола си.

– Ти успя! Ура! Добре ли си?

– Не помня да съм бил по-добре – смее се той. – Как бих могъл да пропусна празненството, като знам колко усилия положи?

Майката на Жан-Лу се усмихва принудено.

– Не исках да се натрапвам – подхваща тя, – но Жан-Лy настоя.

– Добре сте дошла – казвам аз.

И докато двете с мама тичаме към кухнята да донесем допълнителни столове, Жан-Лу бръква в джоба си и вади нещо от там. Прилича на подарък, опакован в златиста хартия, но е миниатюрен, горе-долу колкото бонбон.

Подава го на Зози.

– В крайна сметка не ми хареса.

Тя стои с гръб към мен, така че не виждам лицето ѝ, нито съдържанието на пакетчето. Но сигурно е решил да даде шанс на Зози и това ме изпълва с такова облекчение, че едва сдържам сълзите си. Нещата наистина започват да се подреждат. Сега остава и Рижия да дойде, и Зози да реши да остане...

Тогава тя се обръща и аз виждам лицето ѝ, и в първия миг не мога да я позная. Сигурно е игра на светлината, казвам си, но за частица от секундата ми се вижда ядосана – ядосана ли? Не, направо бясна, очите ѝ са като цепки, устата ѝ е озъбена, ръката ѝ стиска с такава ярост пакетчето, че от него капе шоколад, тъмен като кръв...

Както казах, вече става късно. Сигурно очите ми са уморени. Защото след секунда тя пак става каквато беше, усмихната, великолепна в червената си рокля и червените си кадифени обувки, и аз тъкмо се каня да попитам Жан-Лу какво има в пакетчето, когато звънчетата пак запяват и влиза още някой, висока фигура в червено и бяло, с мъхеста качулка и огромна изкуствена брада...

– Рижко! – крещя аз и скачам на крака.

Рижия сваля изкуствената брада. Под нея е ухилен до уши.

Розет става. Той я вдига и я подхвърля във въздуха.

– Маймунка! – казва Рижия. – Любимото ми животно. Нещо повече – летяща маймунка!

Прегръщам го.

– Мислех, че няма да дойдеш.

– Е, ето ме.

Настава тишина. Той стои там с Розет на ръце. Стаята е пълна с народ, но все едно е празна и макар че той изглежда напълно спокоен, от начина, по който гледа мама, разбирам...

Наблюдавам я през Димящото огледало. Тя се прави на спокойна, но цветовете ѝ са ярки. Пристъпва напред.

– Запазихме ти място.

– Така ли? – той я поглежда.

Тя кима.

И тогава всички се обръщат към него и за миг ми се струва, че ще каже нещо, защото Рижия не обича да го зяпат. Всъщност той не се чувства много добре в чужда компания...