Джоан Харис - Бонбонени обувки

– Но ти също си член на семейството!

– Не, няма как – тя поклати глава. – Не и с Ян. Тя има твърде лошо отношение към мен. И може би с право. Когато съм тук, нещата не вървят толкова гладко.

– Не е честно! Къде отиваш?

Зози вдигна глава и се усмихна.

– Накъдето ме отвее вятърът – беше отговорът.

МАЙКАТА НА ЖАН-ЛУ СЕ ОБАДИ ТОКУ-ЩО, ЗА ДА съобщи, че синът ѝ внезапно се разболял и в крайна сметка нямало да дойде. Анук, естествено, е разочарована и леко разтревожена за приятеля си, но въодушевлението около тържеството разсейва лошото ѝ настроение.

В червеното си наметало и качулка тя повече от всякога прилича на коледна играчка, тича насам-натам, кипяща от енергия.

– Няма ли ги още? – повтаря непрекъснато, макар че в поканите пише седем и половина, а църковната камбана все още не е ударила кръгъл час. – Никого ли няма отвън?

Всъщност снегът вали толкова силно, че едва различавам уличната лампа в другия край на площада, но Анук продължава да стои с лице, долепено до стъклото – същинско духче, кацнало на прозореца.

– Зози! – вика тя. – Готова ли си?

Чувам далечния отговор на Зози, която от два часа се е затворила горе.

– Може ли да се кача? – провиква се Анук.

– Още не. Нали ти казах. Изненада е.

Тази вечер Анук е някак странна; превъзбудата ѝ е една четвърт радост и три четвърти тревога. В един момент изглежда деветгодишна; в следващия е съвсем голяма, развълнувана, прекрасна в червеното си наметало, косата ѝ се вихри като буря около лицето.

– Успокой се – казвам ѝ аз. – Ще се измориш.

Тя ме прегръща импулсивно, както ме прегръщаше като мъничка, но преди да успея да ѝ отвърна, вече я няма: не може да си намери място и подтичва от чиния към чиния, от чаша към чаша, донаглася листенцата имел, клонките бръшлян, свещите, салфетките, вързани с аленочервени панделки, разноцветните възглавнички по столовете, стъклената купа от магазина втора ръка, която в момента е пълна с ароматен рубиненочервен зимен пунш, подправен с индийско орехче и канела, с няколко капки лимон и коняк, с портокал, с карамфил, потънал в пурпурните дълбини.

Розет, напротив, е необичайно спокойна. Облечена в маймунския си костюм, тя наблюдава всичко с огромни очи, но е най-силно впечатлена от коледната къщичка с характерната сцена на Рождеството, със сипещия се сняг под ореола от светлина; наоколо има и няколко маймунки (Розет смята, че маймуната е коледно животно) вместо обичайните вол и магаре.

– Мислиш ли, че ще дойде?

Естествено, има предвид Рижия. Анук ме попита вече безброй пъти, болезнено е, като си помисля за разочарованието ѝ, ако той не се появи. В крайна сметка защо да идва? Защо изобщо продължава да стои в Париж? Но Анук изглежда твърдо убедена, че той ще дойде – да не би да го е виждала, питам се, и при тази мисъл се чувствам опасно замаяна, сякаш да бъдеш Анук е заразно, и този сняг по Коледа не е случайно атмосферно явление, а вълшебство, което може да заличи миналото...

– Искаш ли той да дойде? – пита ме тя.

Спомням си лицето му, уханието му, смесица от пачули и машинно масло; как навежда глава, когато върши някаква работа; татуирания плъх; бавната усмивка. Толкова дълго съм копняла за него. И съм се борила с него – с неговата нерешителност, с презрението му към установените правила, с упорития му отказ да се приспособи...

И си мисля за всичките години, през които бягахме, местехме се от Ланскене в Ле Лавьоз, от там в Париж на булевард "Дьо ла Шапел" с неоновата табела и близката джамия; на площад "Де Фо Монейор" със сладкарницата, и навсякъде полагахме напразни усилия да се приспособим, да се променим, да бъдем обикновени...

И се чудя при всичките тези пътешествия по хотелски стаи, пансиони, селца и градчета, след всичките години на копнеж и страх...

От кого всъщност съм бягала? От Черния призрак? От Достопочтените? От майка си? От самата себе си?

– Да, Нану, искам да дойде.

Така ми олекна, като изрекох тези думи. Накрая си признах, противно на всяка логика. След като се опитвах, но не успях да открия ако не любов, то поне някакво удовлетворение при Тиери, аз признавах, че за някои неща просто не може да се намери логическо обяснение, че любовта не е въпрос на избор, че понякога не можеш да избягаш от вятъра...

Рижия, разбира се, нито за миг не повярва, че ще се установя. Винаги ми е казвал, че се самозалъгвам, очаквал е с типичната си кротка надменност, че един ден ще се призная за победена. Искам да дойде. Но въпреки това няма да избягам – дори Зози да направи всичко на пух и прах. Този път оставаме. Каквото и да ни струва това.