Джоан Харис - Бонбонени обувки

– Идва някой! – звънчетата запяват на вятъра. Но фигурата на прага с къдравата перука е твърде едра, за да бъде Рижия.

– Всички да внимават! Тежкотоварен камион на пътя!

– Нико! – възкликва Анук и се мята към масивната фигура – палто с петелки, ботуши до коленете и накити, които биха вдъхнали страхопочитание дори у крал. Носи куп подаръци, оставя ги под елхата и макар че помещението не е голямо, той го прави необятно с ведрото си настроение.

– Като какъв си се облякъл? – пита Анук.

– Анри IV, естествено – отвръща тържествено Нико. – Кулинарният крал на Франция. Ей... – той застива на място и души въздуха. – Ухае приятно. Искам да кажа, страхотно. Какво си сготвила, Ани?

– О, какво ли не.

След него влиза Алис, облечена като фея, с поличка на балерина и искрящи крилца, макар че феите не са обути с толкова огромни ботуши. Кипи от енергия, залива се от носел смях и макар че все още е много слабичка, лицето ѝ сякаш е изгубило остротата си и сега тя изглежда по-хубава, не толкова крехка...

– Къде е Пепеляшка? – пита Нико.

– Приготвя се – отвръща Анук и го дърпа за ръката до мястото му на сложената за вечеря маса. – Ела, сипи си нещо за пиене – тя потапя черпака в пунша. – И не се тревожи за кокоските. Имаме достатъчно да нахраним цяла армия.

Следващата е мадам Люзерон. Твърде достолепна, за да облече маскараден костюм, но все пак празнична в небесносинята си рокля, слага подаръците си под елхата и приема чаша пунш от Анук заедно с усмивка от Розет, които си играе с дървено кученце на пода.

Звънчетата пак запяват: този път е Лоран Пенсон с лъснати до блясък обувки, грижливо избръснат, след него идват Ришар и Матюрен, Жан-Луи и Попол – Жан-Луи е облякъл най-ослепителното сако, което някога съм виждала,

– После идва мадам Пино, облечена като милосърдна сестра, след нея е дамата с угрижения вид, която подари на Розет куклата (сигурно Зози я е поканила), и ето ни, цяла тълпа, питиета, смях, сандвичи и сладкиши, а аз хвърлям по едно око към кухнята, където Анук се прави на домакиня вместо мен, Алис яде "просяче", Лоран загребва шепа бадеми и ги пуска в джоба си за после, Нико пак пита за Зози, а аз се чудя кога ли ще удари нейният час...

Чук-чук-чук, отекват обувките ѝ по стълбите.

– Извинете, че закъснях – усмихва се тя и за момент всички притихват, над сладкарницата се спуска тишина, изглежда свежа и ослепителна в червената си рокля, и изведнъж виждаме, че е подстригала косата си до раменете точно като мен, прибрала я е зад ушите като мен, със същия прав бретон и кичурите на тила, които нищо не може да опитоми...

Госпожата прегръща Зози. Трябва да разбера как се казва, мисля си, макар че в момента не мога да сваля поглед от Зози, която застава в средата на помещението под смеха и аплодисментите на гостите.

– Е, като кого си се облякла? – нетърпелива е Анук.

Но Зози се обръща към мен с онази многозначителна усмивка, която само аз забелязвам.

– Е, Ян, не е ли забавно? Нима не забеляза? Направих се на теб.

Е, КАКВО ДА СЕ ПРАВИ, НА НЯКОИ ХОРА НЕ МОЖЕ ДА СЕ угоди. Но си струваше дори само заради изражението на лицето ѝ, тази внезапна, изпълнена със съжаление, стъписана бледност, тръпката, която премина през цялото ѝ тяло, когато видя себе си на стълбите...

Трябва да призная, че не изглеждам зле. Рокля, прическа, бижута, всичко, с изключение на обувките, всичко възпроизведено до призрачно съвършенство и поднесено със същия намек за усмивка...

– Ей, направо сте като близначки – обажда се Нико с детинско задоволство, докато си слага кокоски в чинията. Лоран потръпва нервно, сякаш отърсил се от сън. Естествено, разликите помежду ни са очевидни – със заклинания може да се постигне много, но истинската трансформация става само в приказките – и все пак е странно с каква лекота влизам в ролята.

Иронията не остава незабелязана за Анук, чието въодушевление вече граничи с лудост, докато снове между улицата и сладкарницата – да види снега, или поне така казва, но и двете знаем, че чака Рижия, и предполагам, че внезапните ярки проблясъци в цветовете ѝ се дължат не на радост, а на маниакална енергия, която напира да бъде освободена, иначе рискува да я подпали като хартиен фенер.

Рижия го няма. Поне засега – а вече е време Виан да сервира вечерята.

Тя се залавя с известно нежелание. Още е рано, може и да дойде – запазили са му място в дъното на масата и ако някой попита, тя ще отговори, че то е, за да почетем мъртвите, древна традиция, свързана с Деня на мъртвите, съвсем подходяща за нашето празненство.