Джоан Харис - Бонбонени обувки

Започваме с лучена супа, димяща и ароматна като есенни листа, с крутони и настъргано сирене, с щипка червен пипер отгоре. През цялото време, докато сервира, Виан ме наблюдава, сякаш очаква да щракна с пръсти и на масата да се появят още по-съвършени ястия, които да засенчат нейните усилия.

Вместо това аз ям, разговарям и се усмихвам, хваля готвачката, виждам, че тя е замаяна, не е на себе си. Е, пулке е непредвидимо питие, а в пунша има доста щедро количество благодарение на мен, естествено, за да отбележим радостния повод. Навярно за да се поуспокои, Виан предлага още пунш и ароматът на карамфила сякаш е погребан жив, а вкусът е като чили, подправено с огън, и тя се пита ще свърши ли някога това.

Второто ястие е крехък гъши дроб върху тънка препечена филийка с дюли и смокини. Те придават очарование на това ястие, като при шоколада, забъркан от точните съставки, и гъшият дроб се топи тъй лениво в устата, мек като трюфел, сервира се с чаша леденостуден сотерн, който Анук ненавижда, но Розет го пие от чашка като напръстник, усмихва се слънчево и нетърпеливо прави знак за още.

Третото ястие е сьомга във фолио, сервирана цяла със сос "Беарнез". Алис се оплаква, че не може повече, но Нико ѝ дава от своята чиния, слага в устата ѝ вкусни парченца и се подиграва на жалкия ѝ апетит.

После идва основното блюдо: гъска, печена дълго в гореща фурна, така че тлъстината да се стопи от кожата ѝ, която става хрупкава и почти карамелизирана, а месото е толкова крехко, че пада от костта като копринен чорап от дамски крак. Около нея има кестени и картофи, препечени до хрупкаво в златистата мазнина.

Нико леко се подсмихва от удоволствие.

– Струва ми се, че току-що умрях и отлетях в рая на калориите – заявява той и с наслада щурмува едно бутче.

– Да ти кажа, не съм опитвал по-вкусно нещо, откак мама се помина. Поздравления за готвачката! Ако не бях толкова влюбен в клечестото дребосъче до мен, щях да се оженя за теб на мига... – и размахва вилицата си, при което във въодушевлението си едва не изважда окото на мадам Люзерон (но тя извръща лице точно навреме).

Виан се усмихва. Пуншът сигурно вече е подействал и тя е поруменяла от успеха си.

– Благодаря – казва и става. – Много се радвам, че дойдохте тази вечер, за да мога да ви благодаря за помощта, която ни оказахте.

Щедра благодарност, мисля си. Какво пък толкова са направили точно те?

– Благодаря, че ни станахте клиенти, за подкрепата и приятелството – продължава Виан – в момент, когато всички се нуждаехме от това – тя пак се усмихва, навярно почувствала веществата, които текат свободно из вените ѝ и я правят странно разговорлива, нетипично прибързана и едва ли не безразсъдна, като една по-млада Виан от друг, едва ли не забравен живот.

– Аз имах детство, което вие бихте нарекли нестабилно. Тоест бях в постоянно движение. На никое от местата, където попадах, не ме приемаха радушно. Винаги съм се чувствала чужденка. А ето че тук се задържах вече четири години и дължа всичко това на хората като вас.

Прозявка, още една. Речта се проточи.

Наливам си чаша пунш и улавям погледа на малката ми Анук. Вижда ми се неспокойна, сигурно заради отсъствието на Жан-Лу. Много е зле, горкичкият. Предполагат, че е от храна. А с такова крехко сърце като неговото всичко може да е опасно. Студено, люто, магия, дори...

Възможно ли е да изпитва вина?

Моля те, Анук. Пропъди тази мисъл. Защо ще се чувстваш отговорна? Като че ли не си развила достатъчно силно чувство за отговорност за всяко зло, дори най-малкото. Но аз виждам цветовете ти, скъпа моя, и знам как гледаше коледната къща с вълшебния кръг на тримата, застанали под светлината на електрическите звезди.

Като стана дума за това, един липсва. Очакваше се да закъснее, но вече идва, промъква се в мрака по уличките на хълма, лукав като лисица край кокошарник. Мястото му все така се пази: чинии, чаши, всичко е непокътнато.

Виан си мисли каква глупачка е. Самата Анук започва да вярва, че всичките ѝ планове и молитви са били напразни, че дори снегът не може да промени нищо, че вече няма какво да я задържа тук.

Но настъпва моментът, когато вечерята вече привършва, време за червените вина, за сирената, оваляни в дъбова пепел, за свежите непастьоризирани сирена, за отлежалите зрели сирена и отлежалото "Бюзе", за мармалада от дюли, орехите, зелените бадеми и меда.

И ето че Виан поднася тринайсетте десерта и коледното пънче, дебело като здрава мъжка ръка, с два сантиметра шоколадова глазура, и всеки, който си е мислел, че му е достатъчно – дори Алис, – намира още мъничко местенце за нещо (или за повечко, в случая на Нико) и макар че най-сетне пуншът е привършил, Виан отваря бутилка шампанско и вдигаме тост.