Джоан Харис - Бонбонени обувки

Тиери я гледа изумен.

– Ти?

– Изненадан ли си? – тя свива рамене.

Останалите я гледат смаяни.

– Значи ти си откраднала парите ми? Ти си осребрила чековете?

Анук, застанала зад гърба ѝ, е съвсем бледа.

– Не може да бъде – обажда се Нико.

Мадам Люзерон клати глава.

– Но Зози е наша приятелка – намесва се малката Алис, цялата пламнала от свян, че е изрекла дори това. – Толкова сме ѝ задължени...

Жан-Луи я прекъсва:

– Аз познавам, когато някой се преструва – заявява той.

– А Зози не е такава, кълна се.

След него се обажда Жан-Лу:

– Вярно е. Снимката ѝ беше публикувана във вестника. Наистина я бива да променя образите си, но съм убеден, че е тя. На моите снимки...

Зози му се усмихва язвително.

– Естествено, че е вярно. Всичко е точно така. Сменила съм толкова имена, че вече не ги помня. Цял живот съм живяла ден за ден. Никога не съм имала нормален дом, семейство, работа – нищо от това, което Ян има тук...

Тя ме стрелва с усмивка като падаща звезда и аз загубвам ума и дума, не мога да помръдна, омагьосана като всички останали. Магията е толкова силна, че се чувствам почти като упоена, главата ми е като кошер пчели, цветовете на стаята мигат и тя се търкулва като въртележка...

Рижия протяга ръка да ме подкрепи. Той единствен сякаш не се е поддал на всеобщото слисване. Усещам смътно, че мадам Рембо, майката на Жан-Лу, ме гледа. Лицето ѝ под боядисаната коса излъчва неодобрение. Очевидно е, че няма търпение да си тръгне – но в същото време и тя е хипнотизирана, увлечена в разказа на Зози.

Зози се усмихва и продължава:

– Сигурно си мислите, че съм авантюристка. Цял живот съм разчитала единствено на находчивостта си – комар, джебчийство, просия, измама. Никога не съм познавала друго. Без приятели, без място, което да харесам толкова, че да остана...

Тя млъква и усещам магията във въздуха – ухание и искрящ прашец, – и съм сигурна, че Зози може да омае всички с приказки, да ги върти на малкия си пръст.

– Но тук – продължи тя – намерих дом. Намерих хора, които ме харесват, и то такава, каквато съм. Помислих си, че тук мога да преоткрия себе си, но старите навици умират трудно. Съжалявам, Тиери, ще ти се издължа.

И докато гласовете им се надигат объркани, смутени и нерешителни, смълчаната госпожа се обръща към Тиери, госпожата, чието име дори не знам, но чието лице сега е бледо и изразява нещо, което не мога дори да опиша, очите ѝ са като ахати на суровото ѝ лице.

– Какво ви дължи, мосю? – пита тя. – Аз ще ви платя с лихвата.

Той я гледа и не може да повярва.

– Защо?

Госпожата се изправя в цял ръст. Не е много висока. До Тиери изглежда като пъдпъдък до мечка.

– Сигурна съм, че сте прав да се възмущавате – казва тя с носовия си парижки акцент. – Но аз имам сериозни основания да смятам, че Виан Роше, която и да е тя, е далеч повече моя грижа, отколкото ваша.

– Тоест? – недоумява Тиери.

– Аз съм майка ѝ – отвръща жената.

И СЕГА ТИШИНАТА, КОЯТО Я ОБГРЪЩА В ЛЕДЕНИЯ СИ пашкул, се разцепва с вик. Виан, вече не бледа, а пламнала от изпитото пулке и от смущение, пристъпва напред, за да застане срещу госпожата в малкия полукръг, образувал се около нея.

Над главите им виси букет имел, а аз изпитвам неистов, безумен, неудържим порив да се втурна към нея и да я целуна по устата. Толкова лесно се поддава на манипулация – не само тя, а и всички – и вече почти усещам вкуса на плячката, чувствам я в пулсирането на кръвта си, чувам я като вълна на далечен бряг, на вкус е сладка като шоколад...

Знакът Едно Ягуар има много свойства. Разбира се, да си наистина невидим е възможно само в приказките, но окото и умът могат да бъдат излъгани така, както фотоапаратите и лентите не могат. Не е никак трудно, докато вниманието им е съсредоточено върху госпожата, аз да се измъкна – не съвсем незабелязана, – да си взема куфара, който така прилежно подредих.

Анук тръгна след мен: бях сигурна, че ще го направи.

– Защо каза това? – попита ме тя. – Защо твърдиш, че си Виан Роше?

– Какво имам да губя? Сменям имената си като дреха, Анук. Никога не се задържам задълго на едно място. Това е разликата между нас. Аз не бих могла да живея така. Не бих могла да бъда обикновена. Не ми пука какво мислят за мен – докато майка ти има какво да губи. Тя има Рижия и Розет, и сладкарницата, разбира се...

– Ами онази жена? – попита Анук.

Разказах ѝ тъжната история за детето на седалката на колата и за котенцето талисман. Оказва се, че Виан не ѝ е споменавала. Не мога да кажа, че съм особено изненадана.