Джоан Харис - Бонбонени обувки

Тогава жената отвори уста и извика – мощен, разкъсван от надежда вик, който проряза въздуха като пляскащи криле.

– Това е. О, да, това е... – гласът ѝ затрепери безпомощно и тя политна към мен, разперила ръце като давещо се дете.

Подхванах я – иначе щеше да падне – и ме облъхна ухание на стари виолетки и отдавна необличани дрехи, на нафталин и паста за зъби, на пудра и прах, толкова абсурдно несъвместими с познатото ухание на сандалово дърво на майка ми, че единственото, което можех да сторя, бе да сдържа сълзите си.

– Виан – каза тя. – Моята Виан.

И аз я прегърнах, както бях прегръщала майка си в дните и седмиците преди нейната смърт, зашепнах ѝ тихи успокоителни думи, които тя не чуваше, но които все пак я утешиха, и накрая се разрида, захлипа като човек, видял повече, отколкото могат да понесат очите му, почувствал повече, отколкото може да издържи сърцето му...

Търпеливо я изчаках да се успокои. Скоро раздиращите звуци в гърлото ѝ стихнаха до едва чуто хлипане и лицето ѝ, размазано от струйките сълзи, се обърна към кръга на гостите. Дълго време никой не помръдна. Някои неща трудно се понасят и тази жена в оголената си мъка ги отблъсна, сякаш деца се бяха натъкнали на умиращо на пътя диво животно.

Никой не ѝ предложи носна кърпа.

Никой не я погледна в очите.

Никой не продума.

После – и за моя изненада – мадам Люзерон стана на крака и заговори с кристалния си глас:

– Горкичката, знам как се чувствате.

– Нима? – очите на мадам представляваха мозайка от сълзи.

– Ами, как да ви кажа, аз изгубих сина си. – Тя сложи ръка на рамото на госпожата и я поведе към близкия фотьойл. – Преживяхте шок. Пийнете шампанско. Покойният ми съпруг казваше, че шампанското има лечебни свойства.

Мадам Кайу се усмихна вяло.

– Много сте мила, госпожо...

– Елоиз. А вие сте...?

– Мишел.

Значи така се казва майка ми – Мишел.

Поне мога да продължа да се казвам Виан, помислих си и се разтреперих толкова силно, че едва не рухнах.

– Добре ли си? – загрижено попита Нико.

Кимнах и се помъчих да се усмихна.

– Май и ти имаш нужда от някакво лекарство – каза той и ми подаде чаша коняк. Изглеждаше толкова настоятелен и толкова нелеп с перуката си на Анри IV и коприненото си палто с петелки, че започнах да плача – знам, че звучи абсурдно – и за известно време напълно забравих за сцената, прекъсната от разказа на Мишел.

Но Тиери не я беше забравил. Беше пиян, но не дотам, че да забрави какво го бе накарало да проследи Рижия до тук. Беше дошъл да търси Виан Роше и накрая я бе намерил, не както си го беше представял, но все пак тук, в лагера на врага...

– Значи ти си Виан Роше – гласът му беше монотонен. Очите му бяха като главички на карфици, забодени в червено тесто.

Кимнах.

– Някога бях. Но нямам нищо общо с осребряването на онези чекове...

Той ме прекъсна.

– Това не ме интересува. Важното е, че ти ме излъга. Излъга. Мен – той поклати гневно глава, но в жеста му имаше нещо жалко, сякаш не можеше да повярва, че животът за пореден път не е отговорил на високите му изисквания за съвършенство.

– Исках да се оженя за теб – в гласа му вече се долавяше самосъжаление. – Бях готов да ти осигуря дом – на теб и на децата ти. Деца от друг мъж. Едното от тях... хм... така де, погледни го само. – Той стрелна с поглед Розет в маймунския ѝ костюм и устните му се разтеглиха в познатата гримаса. – Погледни я. Та тя е същинско животно. Пълзи на четири крака. Дори не може да говори. Но аз бях готов да се грижа и за нея – щях да повикам най-добрите специалисти в Европа, за да се заемат със случая. Заради теб, Ян. Защото те обичах.

– Обичал си я? – възкликна Рижия.

Всички го погледнаха.

Беше се облегнал на рамката на кухненската врата, пъхнал ръце в джобовете, с блеснали очи. Беше разкопчал костюма си на Дядо Коледа и отдолу се виждаше, че е облечен изцяло в черно, и цветовете толкова ми напомниха за Свирача от Хамелн, че едва си поех дъх. И той заговори с онзи свой гневен, дрезгав глас – Рижия, който ненавижда тълпите, избягва всякакви сцени и никога, никога не държи речи...

– Обичаш я? – повтори той. – Та ти изобщо не я познаваш. Любимите ѝ сладки са "просячетата", любимият ѝ цвят е яркочервено. Любимият ѝ аромат – мимоза. Плува като риба. Ненавижда черни обувки. Обича морето. Има белег на левия хълбок, получен при падане от полски товарен влак. Не иска да има къдрава коса, макар че това е страхотно. Харесва "Бийтълс", но не и "Стоунс". Някога крадяла менюта от ресторанти, понеже не можела да си позволи да се храни там. И е най-добрата майка, която познавам... – Рижия млъкна. – И не се нуждае от твоята благотворителност. Колкото до Розет... – Той я вдигна и я прегърна така, че лицето ѝ почти докосваше неговото. – Тя не е "случай". Тя е съвършена.