Мама трепва. Къш-къш, махни се! Но вече не го прави от все сърце: искрицата угасва още преди да е прекосила и половината площад. Пристъпва към Зози – сега е едва на три-четири метра от нея, цветовете ѝ ги няма, сякаш е потънала в някакъв сън...
Искам да ѝ кажа, че всичко е илюзия, че магията на Зози е като евтино великденско яйце – отвън излъскано до блясък, но отвориш ли го, вътре няма да намериш нищо – и тогава си спомням какво ми показа Чехълчо: момиченцето и магазина, и черната кутия, и бабата, която седи и се хили като маскиран вълк...
И внезапно възвърнах гласа си и закрещях с все сила, без да съм напълно сигурна в смисъла на думите, но знаех, че това са силни думи, заклинателни слова, предназначени да възпрат зимния вятър...
– Зози! – крещя аз.
Тя ме поглежда.
– Какво имаше в черната пинята?
Понеделник, 24 декември
Бъдни вечер, 23.25 ч.
ТОВА РАЗВАЛИ МАГИЯТА. ТЯ СПРЯ. ПОГЛЕДНА МЕ. Направи няколко крачки в снега, долепи лице до моето. Ясно усещах вонята на умрели раци, но не мигнах, нито извърнах глава.
– Как смееш да ме питаш това? – изрева Зози.
Едва удържах на погледа ѝ. Лицето ѝ се промени и тя отново придоби страховит вид: устата ѝ бе пещера мъхнати зъби. Сребърната гривна на китката ѝ приличаше на гривна от черепи, от наниза сърца на полата ѝ капеше кръв завеса от кръв върху натрупалия сняг. Всяваше ужас, но я беше страх, а зад нея мама наблюдаваше с особена усмивка на лицето, сякаш разбираше далеч повече от мен, кой знае как...
Тя ми кимна едва забележимо.
Повторих магическите думи:
– Какво имаше в черната пинята?
– Мислех, че сме приятелки, Нану – каза Зози. Внезапно пак се бе преобразила в Зози, онази предишната Зози с бонбонените обувки, с алената пола и коса на розови кичури, с подрънкващи разноцветни мъниста. Изглеждаше толкова истинска и толкова позната, че сърцето ми се свиваше да я гледам толкова тъжна. Ръката ми на рамото ѝ трепереше, а очите ѝ се пълнеха със сълзи, докато шепнеше...
– Моля те... о, Нану, моля те, не ме карай да ти казвам...
Майка ми беше на два метра от нас. Зад нея на площада бяха Жан-Лy, Рижия, Нико, мадам Люзерон, Алис и цветовете им бяха като фойерверки на четиринайсети юли – целите в златно, сребристо и червено...
Долових неочакван аромат на шоколад, долетял през отворената врата, и си помислих за медната тенджера на печката, димът, който се издигаше от нея, протягаше към мен призрачни пръсти, и гласът, който бях почти сигурна, че чувам, гласът на майка ми молеше: "Опитай ме, вкуси ме..."
Изредих мислено всичките пъти, когато тя ми бе предлагала горещ шоколад, а аз бях отказвала. Не защото не обичам, а защото изпитвах гняв, че тя се променя, защото ме беше яд за онова, което ни се случваше, и защото исках да ѝ го върна, да я накарам да разбере, че съм различна...
Не е виновна Зози, помислих си. Зози е само огледалото, което ни показва каквото искаме да видим. Нашите надежди, нашата омраза, нашата суета. Но вгледаш ли се в него, виждаш, че огледалото е просто парче стъкло...
За трети път изрекох с най-ясния си глас:
– Какво имаше в черната пинята?
Понеделник, 24 декември
Бъдни вечер, 23.30 ч.
ВЕЧЕ ГО ВИЖДАМ ТОЛКОВА ЯСНО, КАТО КАРТИНКИ НА карти Таро. Тъмният магазин, черепите по лавиците, момичето; бабата, която седи там и на древното ѝ лице е изписана ужасяваща алчност.
Знам, че и Анук го вижда. Вече дори Зози го вижда и лицето ѝ продължава да се променя, от старо става младо, от Зози става Кралицата на Сърцата, устата ѝ се гърчи от презрение към нерешителност и накрая в първичен страх. А ето че сега е едва деветгодишна, момиче в маскараден костюм със сребърна гривна на ръката.
– Искаш да разбереш какво имаше вътре? Наистина ли искаш да знаеш? – пита тя.
Понеделник, 24 декември
Бъдни вечер, 23.30 ч.
ЗНАЧИ НАИСТИНА ТЕ ИНТЕРЕСУВА, АНУК?
Да ти кажа ли какво видях?
Какво очаквах, това питаш? Може би сладкиши или близалки, шоколадови черепи, нанизи от захаросани зъби, всичките натруфени, безвкусни лакомства за Деня на мъртвите, готови да изригнат от черната пинята като фонтан от черни конфети?
Или нещо друго, някакво окултно откровение, поглед към Бога, намек за отвъдното, може би уверение, че мъртвите са още тук, гости на нашата трапеза, заспали неспокоен сън, пазители на важна тайна, която един ден ще бъде разкрита и на нас, останалите?
Читать дальше