Джоан Харис - Бонбонени обувки

И ето че през тялото ми премина тръпка на паника, аз се отдръпнах с всичка сила. Анук се подхлъзна и падна на снега и дори тогава видях как ме гледа с очи, изпълнени със съжаление...

Идва момент, когато дори най-добрите от нас трябва да сложат край и да избягат. Ще има и други, казвам си, нови градове, нови предизвикателства, нови дарове. Но днес никой няма да бъде ограбен.

Най-малкото аз.

Тичам напосоки през снега, подхлъзвам се по паважа, неудържима в порива си да избягам, изгубена във вятъра откъм хълма, който се надига като шепот от черен дим над Париж, запътил се кой знае накъде...

ПРИГОТВИХ ТЕНДЖЕРА ШОКОЛАД. ВИНАГИ ГО ПРАВЯ, когато съм напрегната. Необичайната сцена, разиграла се пред магазина, разтърси всички ни. Сигурно е от светлината, каза Нико: снегът придава на светлината странен вид, или от виното, или от храната...

Нека си вярва. Нека и останалите вярват, а аз отвеждам треперещата Анук на топло в сладкарницата и ѝ сипвам горещ шоколад.

– Внимавай, Нану, горещ е.

Минаха четири години, откакто за последен път е пила от моя горещ шоколад. Но сега го гълта, без да роптае. Увита в одеяло, тя почти се унесе в сън; не може да ни разкаже какво е видяла за тези няколко минути отвън на снега, нито може да обясни изчезването на Зози, нито особеното усещане, което ме бе обзело – сякаш чувах гласовете им някъде много отдалеч.

Отвън Нико е намерил нещо.

– Ей, приятели, загубила си е обувката – той изтупва топящия се сняг от ботушите си и слага обувката на масата помежду ни. – А! Шоколад. Чудесно!

Сипва си пълна чаша.

Междувременно Анук е взела обувката. Една-единствена обувка от пищно червено кадифе, с високо токче, заострен нос, цялата в символи и знаци, подходящи за бягаща авантюристка...

Пробвай ме, казва обувката.

Пробвай ме, опитай ме.

За секунда Анук се замисля. После пуска обувката на пода.

– Не знаете ли, че е лош късмет да се оставят обувки на масата?

Аз скришом се усмихвам.

– Наближава полунощ – казвам ѝ. – Готова ли си да си отвориш подаръците?

За моя изненада Рижия клати глава.

– За малко да забравя. Става късно. Ако побързаме, ще има време.

– Време за какво?

– Изненада.

– По-хубава от подаръците ли? – пита Анук.

– Ще трябва да се убедиш сама – усмихва се широко Рижия.

КЕЯТ "АРСЕНАЛ" Е НА ДЕСЕТ МИНУТИ ПЕША ОТ ПЛОЩА- да на Бастилията. Взимаме последното метро от "Питал" и пристигаме броени минути преди дванайсет. Дотогава облаците почти са се разнесли и се виждат късчета звездно небе, опасани с оранжево и златисто. Едва доловим аромат на пушек се носи във въздуха и в призрачното сияние на навалелия сняг се издигат бледите кули на "Нотър Дам".

– Какво правим тук? – питам аз.

Рижия се усмихва и слага пръст на устните си. Прегърнал е Розет, която изглежда съвсем будна, наблюдава всичко ококорена, с любопитството на дете, което отдавна би трябвало да е в леглото и сега се наслаждава активно на всяка минутка от случващото се. Анук също изглежда бодра, макар че по лицето ѝ е изписано напрежение, което ме кара да мисля, че събитията на площад "Де Фо Монейор" не са окончателно отминали. Повечето от гостите ни са останали на Монмартър, но Мишел е с нас, следва ни едва ли не уплашено, сякаш някой би могъл да си помисли, че няма работа тук. От време на време ме докосва по рамото уж случайно или гали Розет по косицата, гледа ѝ ръчичките, сякаш очаква да намери нещо там – белег, петънце, – за да докаже на самата себе си, че всичко това се случва наистина.

– Искаш ли да подържиш Розет?

Без да каже и дума, Мишел клати глава. Всъщност не съм я чула да говори, откакто ѝ разкрих коя съм. Трийсет години скръб и копнеж са придали на лицето ѝ изражение на нещо твърде често сгъвано и мачкано; сякаш не е свикнала да се усмихва, но решава да опита, все едно пробва дреха, за която е убедена, че няма да ѝ стане.

– Опитваш се да преодолееш загубата – каза тя. – И не знаеш как да преодолееш обратното.

Аз ѝ кимнах.

– Знам. Ще се справим.

Тя се усмихна – по-успешно от преди, даже очите ѝ блеснаха.

– Вече не се съмнявам – каза, като хвана ръката ми. – Имам чувството, че е семейна черта.

И точно тогава изригнаха първите фойерверки – дъжд от хризантеми над реката. Последва още един, по-далеч, и друг, и друг изящно разцъфнаха над Сена в арабески от зелено и златно.