Джоан Харис - Бонбонени обувки

Аз крещя и се опитвам да се изтръгна от ръката ѝ.

Тя се е вкопчила в мен със знака на Едно Ягуар, чувам я как говори, че всичко ще бъде наред, че не бива да се страхувам, че тя ме е избрала, че ме иска, че има нужда от мен, че никой друг няма да разбере...

И знам, че не мога да я спра. Трябва да тръгна. Стигнах твърде далеч, моята магия е нищо в сравнение с нейната – но ароматът на шоколад все още е толкова силен, като уханието на гора след дъжд, и изведнъж виждам нещо друго, мъглява картина в съзнанието ми. Виждам момиче, само с две-три години по-малко от мен. Намира се в някакъв магазин, пред него има черна кутия като ковчега талисман от гривната на Зози...

– Анук!

Разпознавам гласа на мама. Но не я виждам. Прекалено далеч е. А Зози ме дърпа в тъмното и краката ми я следват в снега. И малкото момиче се кани да отвори кутията, и вътре има нещо ужасно, и ако знаех какво е, бих могла да я спра...

Излизаме срещу сладкарницата. Стоим в ъгъла на площад "Де Фо Монейор", с лице към калдъръмената улица. Там има улична лампа, която осветява снега, и сенките ни се протягат чак до стълбите. Виждам мама с крайчеца на окото си, гледа към площада. Сякаш е на сто километра разстояние, но всъщност няма как да е много далеч. Там са Рижия и Розет, и Жан-Лy, и Нико, и лицата им са някак далечни, все едно ги гледам през телескоп.

Вратата се отваря. Мама излиза.

Чувам гласа на Нико отдалеч, казва: "Какво, по дяволите, е това?"

Зад тях ромонът на гласовете се губи в пелена от статично електричество.

Надига се вятър. Хуракан – мама по никакъв начин не може да му се противопостави, макар да виждам, че се опитва. Изглежда съвсем спокойна. Почти усмихната. И се питам как аз или някой друг би могъл да си помисли, че изобщо може да прилича на Зози...

Зози ми се усмихва хищнически.

– Последна проява на дух? – възкликва тя. – Малко е късно, Виан. Аз спечелих играта.

– Нищо не си спечелила – отвръща мама. – Такива като теб никога не печелят. Може да се заблуждаваш, че си спечелила, но победата ти винаги е празна.

Зози оголва зъби.

– Ти пък откъде знаеш? Малката ме последва по собствена воля.

Мама не ѝ обръща внимание.

– Анук. Ела тук.

Но аз съм прикована към петното замръзнала светлина. Искам да помръдна – но има още нещо, шепот, като заледена кука за риболов в сърцето ми, която ме дърпа в обратната посока.

Твърде късно е. Ти направи своя избор. Хуракан няма да утихне...

– Моля те, Зози. Искам да се прибера у дома...

У дома ли? Къде е у дома? Убийците нямат дом, Нану. Убийците се носят с Хуракан...

– Но аз не съм убиец...

Нима? Нима не си?

Смехът ѝ е като тебешир, потрепващ по дъска.

– Пусни ме! – крещя аз.

Тя продължава да се залива от смях. Очите ѝ са горящи въглени, устата – бодлива тел, и аз се чудя как изобщо съм я мислила за хубава. Вони на умрели раци и бензин. Ръцете ѝ са връзка кокали, косата ѝ – гнили водорасли. Гласът ѝ е нощта, вятърът и аз чувам колко е гладна, как иска да ме погълне цялата...

Тогава мама заговорва. Съвсем спокойно. Цветовете ѝ са като Северното сияние, по-ярки от "Шанз-Елизе", тя щраква с пръсти към Зози с премерен жест, който ми е до болка познат...

Къш-къш, махни се!

Зози се усмихва със съжаление. Нанизът от сърца около кръста ѝ се подмята и подрусва като поличка на мажоретка.

Къш-къш, махни се! Мама вдига ръка втори път и сега виждам как през площада към Зози се стрелва миниатюрна искра като въгленче от огън.

Зози пак се усмихва.

– Само толкова ли можеш? – възкликва тя. – Домашни трикове и заклинания, каквито може да научи и дете? Колко жалко за уменията ти, Виан. А можеше да яхнеш вятъра заедно с нас. Но някои хора са твърде стари, за да се променят. А други просто се страхуват от свободата...

Тя пристъпва към мама и изведнъж пак се променя. Разбира се, това е магия, но сега е красива и дори аз не мога да откъсна очи от нея. Наниза от сърца вече го няма; тя е почти гола, само с поличка от висулки като от нефрит и много златни накити. Кожата ѝ е с цвят на мляко с какао, устата ѝ е като разрязан нар, тя се усмихва на мама и казва...

– Защо не дойдеш с нас, Виан? Все още има време. Нас трите... нищо не може да ни спре. Ще бъдем по-силни от Достопочтените. По-силни от Хуракан. Ще бъдем удивителни, Виан. Неотразими. Ще продаваме съблазни и сладки сънища не само тук, но и навсякъде. С твоите шоколадови бонбони ще превземем света. Ще продаваме във всички краища на планетата. Всички ще те обичат, Виан, ще промениш живота на милиони хора...