Джоан Харис - Бонбонени обувки

Вкуси ме. Пробвай ме. Спомен за двете, легнали в леглото, книжка с картинки на одеялото между тях, Анук се смее неудържимо на нещо, което ѝ е казала Виан...

За пореден път правя знака на Миктлансиуатл, старата Госпожа Смърт, която яде сърца: прилича на черни фойерверки по пътя. Става късно, разказът на госпожата ще свърши и съвсем скоро ще забележат отсъствието ни.

Анук е като замаяна, гледа печката като в полусън. През Димящото огледало виждам причината: мъничка сива фигурка, седнала край гърнето, размазано петно, може би мустаци, опашка...

– Е? – питам я. – Идваш ли или не?

– ЖИВЕЕХ В ДЪНОТО НА КОРИДОРА СРЕЩУ ЖАНА РОШЕ – гласът ѝ притежава характерните накъсани гласни на кореняците парижани, като тънко заострено токче, което пронизва думите. – Беше малко по-възрастна от мен, припечелваше, като гледаше на Таро и помагаше на хората да откажат цигарите. Отидох при нея веднъж, две-три седмици преди дъщеря ми да бъде отвлечена. Тя ми каза, че мисля да я дам за осиновяване. Нарекох я лъжкиня. Но все пак това беше истината.

Тя продължи мрачно:

– Живеех в гарсониера в Ньой Плезанс. На половин час от центъра на Париж. Имах стар ситроен, работех в две квартални кафенета като келнерка и понякога получавах по нещо от бащата на Силвиан, който – по онова време вече бях разбрала – никога нямаше да напусне жена си. Бях на деветнайсет и животът ми беше приключил. Грижата за детето поглъщаше всичко, което изкарвах; не знаех какво друго да сторя. Не че не я обичах...

В главата ми проблясва образът на котето талисман. В него има нещо затрогващо – сребърното талисманче с червената панделка за късмет. Дали Зози е откраднала и него? Не е изключено. Може би точно така е измамила мадам Кайу: грубоватото ѝ лице е загубило остротата си при спомена за загубата.

– Тя изчезна две седмици по-късно. Оставих я за две минути, това е. Жана Роше явно ме е наблюдавала, без да бърза. Когато реших да я потърся, си беше събрала багажа и беше заминала, а с доказателства не разполагах. Но винаги съм се питала... – Тя се обърна към мен с грейнало лице. – После срещнах приятелката ти Зози с малкото ѝ момиченце и разбрах, разбрах...

Погледнах непознатата пред себе си. Обикновена жена на около петдесет, може би на вид малко по-възрастна, с тежки хълбоци и изписани вежди. Жена, покрай която бих могла да мина стотици пъти на улицата, без нито за миг да се замисля, че помежду ни може да съществува роднинска връзка. И ето я, стои пред мен, на лицето ѝ е изписана отчаяна надежда и тук е капанът – знам го; знам, че моето име не е моята душа.

Но не мога, просто не мога да я накарам да повярва...

– Моля ви, мадам – усмихвам ѝ се. – Някой си е направил жестока шега. Зози не е ваша дъщеря. Каквото и да твърди, не ви е дъщеря. Колкото до Виан Роше...

Млъквам. Лицето на Рижия е безизразно, но ръката му намира моята и я стиска. Очите на Тиери също са втренчени в мен. И в този миг разбирам, че нямам избор. Човек, който не хвърля сянка, не е никакъв човек, а жена, която си дава името...

– Спомням си червено плюшено слонче. Одеяло на цветя. Май беше розово. И мече, едното му око беше от черно копче. И сребърно коте талисман, вързано с червена панделка...

Сега госпожата ме поглежда и очите ѝ греят под изписаните вежди.

– Нося ги навсякъде с мен от години – казвам аз. – Слончето избеля. Беше съвсем проскубано, но аз не ѝ позволявах да го изхвърли. Това са единствените играчки, които някога съм имала, носех ги в раницата си така, че главите им да се подават навън, за да могат да дишат.

Тишина. Дъхът драска гърлото ѝ.

– Тя ме научи да гледам на ръка – продължих аз. – И на Таро, и на чаени листа, и на руни. Все още пазя тестето ѝ в една кутия горе. Не го използвам често, и това едва ли е доказателство, но е всичко, което ми е останало от нея...

Сега жената ме гледаше зяпнала, устните ѝ разкривени в емоция, която бе твърде сложна, за да се опише.

– Тя казваше, че вие не бихте могли да се грижите за мен. И не сте знаели какво да правите. Но запази талисмана и картите Таро, както и изрезките от вестниците, и преди да умре, мисля, че искаше да ми каже, но тогава не ѝ повярвах – не исках да ѝ повярвам.

– Обичах да пея една песен. Приспивна песен. Помниш ли?

Замълчах за момент. Бях на осемнайсет месеца. Възможно ли е да си спомням такова нещо?

Но изведнъж нахлу в паметта ми. Приспивната песен, която винаги пеехме, за да обърнем вятъра, песента, която успокоява Достопочтените: