Уилям Уортън - Пилето

Нямам часовник, а огромната орхидея ми пречи да видя нейния, но в двата края на салона има стенни часовници. Те са плътно покрити с мрежести капаци, за да не ги счупи някоя баскетболна топка, но от определен зрителен ъгъл може да се види колко е часът. Времето се влачи едва-едва. Аз съм каталясал. Минава единайсет, а обикновено си лягам към десет. Ръката ми откапва да държа ръката на Дорис високо. От време на време я отпускам, за да пооблекча раменния мускул, но Дорис изобщо не я поддържа и двете ни ръце увисват. Накрая изнемогвам да я държа горе и двамата отпускаме ръце, тя се притиска до мен и обляга глава под брадата ми. Сега пък косата й ми гъделичка носа, а цветето продължава да ме гъделичка по врата. Не мога да се почеша, и двете ми ръце са заети. На всичко отгоре притискат ме големите цици на Дорис, твърди като надути докрай вътрешни гуми. От тренировките за летене стернумът ми е изхвръкнал повече, отколкото е нормално, та циците й пасват много добре от двете му страни. Чудесна двойка. Влизаме един в друг като сглобка.

Най-после този кошмар свършва. Отиваме да вземем пелеринката на Дорис и излизаме навън. Нощта кънти от тръшкане на автомобилни врати и смях. Отварям й вратата. Тя ме пита не искам ли аз да карам. Откъде го измисли! В нашето семейство никой не шофира: ние никога не сме имали кола; и никога няма да имаме. Баща ми дори не ще да се вози в автомобил.

Отказвам и тя пъха ключа и запалва. Колата е буик, последният модел преди войната. Моторът е осемцилиндров, ще се пръсне от мощност, но всичко в тази кола е някак изпортено от нещо, което наричат Дайнафлоу. С това нещо можеш да караш, без да знаеш как се сменят скоростите. Баща ми казва, че не след дълго ще изкарат коли, които не е нужно да управляваш. Тогава хората ще се избиват един друг, без дори да разберат.

Дорис се обръща към мен. Озарено само от светлината на таблото, лицето й е нежно като новородено пиленце. Тя е отметнала пелеринката и изглежда почти гола. Протяга ръка към радиото и го пуска. Сигурно предварително го е била нагласила на тази вълна, а може дори да се е обаждала в радиостанцията, за да засвири подходяща за случая музика. Разнесе се Гленмилъровата „Утринна зора“. Много обичам тази негова серенада; тя има вътрешната завършеност на хубава песен на канарче.

„Да се разходим до Мидия.“

Каквото и да кажа, ясно е, че ще отидем до Мидия. Тя сигурно вече е ходила и си е набелязала пътя. Отпускам се на седалката и си казвам — да става каквото ще. Тази нощ май ще ме обезчестят. Тя трябва да се върне в два часа. Часовникът, който свети зелено сред тъмното табло, показва един без четвърт. За един час всичко може да се случи.

Дорис не се води много по съветите на баща си. Ние се носим с петдесет мили в час по остри завои, по пътища, широки колкото една кола, през тежко надвиснали клони. Под високия каменен железопътен надлез минава права писта, по която тя пердаши със седемдесет. А е толкова дребничка, че трябва да се понадига, за да вижда пътя. Аз се смъквам надолу и забивам поглед в сребристите обувчици, които натискат педала за газта и спирачката. Питам се какво ли прави Перта. И какво ще стане моят сън, ако се размажа в това табло пред мен и над мощите ми остане да дими осемцилиндровият двигател.

Мястото е избрано предварително. Излизаме от асфалта и свиваме по някакъв черен път, толкова, тесен, че клоните чегъртат от двете страни на колата. Тя нищо не казва, само кара и се взира напред, да избягва дупките. Приближаваме се към развръзката. Дорис е решила годишният й бал да завърши както подобава. Аз се чувствувам като свещ върху торта, която предстои да бъде духната.

Чудовищната кола прекосява някакъв ручей и пътят се превръща в камънак. Най-после Дорис спира, изключва мотора, изтегля ръчната и угасява фаровете. Но превърта запалването, тъй че таблото остава да свети и радиото продължава да работи. Тази кола всичко си има. Вярно, гълта бензин като хала, но какво от това? Лепенката на стъклото показва, че имат право на повече бензин.

Отначало тя седи и стиска волана — като хлапе, което уж кара, когато колата е спряла. Аз, свит досега на кълбо, се изправям и сядам нормално. Обръщам се към нея и подвивам вътрешния крак върху седалката. Знам ли какво може да се случи? Сигурен съм само, че ще бъде смутително за мен.

Дорис коленичи на седалката. В тъмното виждам, че е оставила обувките си при педалите. Протяга ръка към мен, да сваля орхидеята.

„Искам да си я запазя за спомен.“