Уилям Уортън - Пилето

„Първо трябва да ти обясня някои работи, Перта.“

„Да не би да си имаш друга, друго гнездо?“

„Не. Де да беше така просто, Перта.“

„Че това не е толкова просто.“

„Изслушай ме внимателно, Перта. Чуй не само какво ще ти кажа, но и как ще ти го кажа. Искам да знаеш истината. Искам да знаеш какво съм аз, тъй че помежду ни да няма никаква сянка.“

„Кажи ми, Пиле. Говори.“

„Перта, всичко, което става с нас, не е действително.“

Перта, която досега ме гледаше с лявото око, ме поглежда с дясното, но нищо не казва.

„В действителност аз съм момчето.“

Обяснявам й, че става дума за момчето, което се грижи за птичарника, което слага храна и сменя водата.

„А това, което ние с теб изживяваме, е само сън. Аз те създадох насън. Исках да те създам и го направих в съня си.“

Чакам. Перта не казва нищо. Само ме гледа ту с едното, ту с другото око; по едно време приплясква с криле. Дали ще разбере?

„Перта, в реалния свят, като момче, отидох при един човек и той те подари на мен. И тогава те донесох тук в клетката.“

Чакам някакъв знак, че ме разбира. Ех, да разбирах самият аз всичко по-добре, щях да и го обясня по-добре.

„Продължавай, Пиле. Слушам те“

„Виждаш ли, Перта, ние сме тук заедно поради две обстоятелства: сънят, който сънувах навън, и птичката, която донесох тук и която денем лети сама в клетката. Ти си птичката от моя сън и в съня и същевременно ти си птичката, която като момче обичам, но с която не мога да разговарям. В този сън ти си съчетание от двете неща. В съня си аз се намирам тук, понеже искам да бъда тук. Искам да бъда с теб и ето че съм с теб.“

Млъквам. Дори самият аз не разбирам това, което казвам. Птицата надделява в мен, затова не го разбирам. В човешкия ми мозък се оформят мислите, думите, но птичият ми мозък не може да ги възприеме. Аз гледам на Перта не като на птичка, а като на себеподобно създание, в което съм влюбен. Какви налудничави неща говоря. Как мога да очаквам, че Перта ще разбере и ще повярва, щом самият аз не разбирам. Мълча.

„Продължавай, Пиле. Разкажи ми повече.“

„Това е най-същественото, Перта. Като момче в действителност, а не насън аз съм стопанинът на всички тези канарчета. Аз купих Пилето и Алфонсо. Отгледах и тях, и малките им в моята стая, която е на друго място. После направих клетката, в която сега летим с тебе. Когато съм момче, ходя на места, които ти не можеш да видиш оттук. И живея с други създания, които приличат на мен, момчето. В другия свят аз съм само едно младо същество, което още не е в състояние да се грижи за себе си. Живея при майка си и баща си. Нашата къща е извън клетката, ей там. Но ако аз не идвам тук, ако не се грижа за канарчетата и не ги храня, животът тук ще замре, ще спре. Разбираш ли?“

„Не, Пиле. Сам знаеш, че не мога да разбера. Аз съм птичка; тези неща не ми говорят нищо.“

„Но поне вярваш ли ми, Перта? Или мислиш, че те лъжа, като ти казвам всичко това.“

„Вярвам ти, Пиле. Ти ми казваш истината, твоята истина.“

„А не може ли тя да бъде и твоя истина, Перта? Аз искам да бъде и твоя истина. Искам да ме познаваш истински“

Перта ме гледа с двете очи, съвсем не като птица.

„Не, Пиле. Аз съм птичка. Твоята истина не може да бъде моя.“

Сам не зная защо искам тя да научи всичко. Дали защото си мисля, че ако разбере и повярва, моят сън ще стане по-реален? Но как е възможно един сън да стане по-реален? То е все едно от една нула да направиш по-голяма нула, като наредиш след нея десет хиляди нули. Та нали нулата пак ще си остане нула.

„Перта, ти разбра ли от всички тия мои думи, че ти изобщо не съществуваш; че ти си само част от моя сън?“

„Какво значи сън, Пиле?“

Ами сега! Това не бях предвидил. Ако птиците не сънуват, няма начин да й го обясня. И все пак това е мой сън. Не мога ли в собствения си сън да наложа на птиците моята воля, да ги карам да сънуват или да не сънуват? Мога, разбира се, иначе сънят няма да излезе както трябва.

„Перта, когато спиш, не ти ли се явяват мисли, образи, видения, чувства, които не са истински, които идват някъде отвътре, които са само въображение?“

„Не. Когато спя, аз набирам сили. Набирам сили, за да летя, да имам малки. Тогава не съществувам. Тогава укрепват перата ни, закаляват се човките ни и нищо не усещаме.“

Това е извън възможностите ми. Значи, дори в собствения си сън не мога да накарам птиците да сънуват. В този миг разбирам, че момчето в същност не е искало Перта да научи всичко. Живота си на птица трябва да живея само като птица. Другото отпада по необходимост. Разбирайки това, изпитвам благодатно облекчение.