Уилям Уортън - Пилето

Приближавам се до Перта, тя кляка на пръчката и подхваща: „пиип-пиип-пиип“. Крилете й пърхат в очакване. Време ми е да започна да я храня. Но аз съм като Алфонсо в началото; не ме бива. Искам, но ми е невъзможно да поема храната в човката. Винаги ми е било противно да повръщам. Ето как момчешката част от мен пречи на птичата.

Перта стои и търпеливо чака да бъде нахранена. Опитвам се още веднъж и този път става. Птицата в мен надделява и сега виждам, че тая работа е лесна като летенето и пеенето. Подавам й храна и Перта е щастлива. „Пиип-пиип-пиип“ — как се обажда тя. Подавам й още храна. Пея и я задирям. Тя прикляка по-ниско. Аз още не съм готов. Отново й подавам храна. Държа се така отчасти защото ми се иска всичко това да продължава колкото е възможно по-дълго. Перта не казва нищо и ние летим заедно цяла нощ. Аз й пея и я храня до сутринта, когато се събуждам.

На другия ден се чувствам уморен от недоспиването. Майка ми току ме разпитва, но аз отговарям с половин уста. Когато се залавям да почистя клетките, идва Ал. Сложил съм още дванайсет малки в другата клетка. Досега не ми е умряло нито едно. В кафезите кипи живот. Малките писукат за храна, мъжките пеят и се вдига страшна шумотевица. Перта си лети сама в клетката.

Ал ме засипва с въпроси за Дорис. Обяснявам му, че не съм я чукал, а той не вярва. Дорис, казва, е огън, такива като нея са само няколко в цялото училище; тя, казва, и на конски може да се надене, стига конят да стои мирен. Уверявам го, че му вярвам, но че с мен тя нищо не е направила.

Баща ми свидетелствува пред майка ми, че не съм пропуснал нито един танц. Майка ми иска да знае къде сме ходили след бала. Казвам, че сме се отбили в „Дон“ в Йейдън; това е един млечен бар, заведение, което в очите на майка ми е съвсем като за след бал. Добавям, че сме прекарали много хубаво. Майка ми оглежда смокинга и го изчетква. Преди да си легна, аз го бях изчистил от шумките и тръните. Ако намереше бели петна от вътрешната страна на панталона, сигурно щеше да се разбеснее.

Ал хвърля поглед на канарчетата, но не проявява кой знае какъв интерес към тях. За него е важно само едно: че аз съм създал истинска фабрика за канарчета. Интересува се за цената на храната и по колко птички получавам от гнездо и пресмята колко пари ще изкарам.

„Брей, та ти ще станеш същински милионер. Кралят на канарчетата. Ти си просто предоперен да успееш в живота“.

На Ал това му се струва много остроумно. И той успява да го пробута в годишника на училището. Под снимката ми там няма нищо: ни клубове, ни награди, ни спортове, ни длъжности. Написано е само „По прякор Пилето. Предоперен да успее в живота.“

Ал забелязва, че Перта е съвсем сама в голямата клетка и ме разпитва за нея. Чуди се защо не съм пуснал там някои от малките. Обяснявам му че тя ми е любимката и я държа в резерва.

„Има си хас да е като оная гълъбица, която имахме някога.“

„Да — казвам, — нещо такова, само че тя не ми мъкне разни мъжки.“

„А взема ли храна от устата ти, както правеше оная щурава вещица?“

За миг си помислям, че Ал е прозрял нещата и знае за моя сън. Ако някой е способен на такова нещо, това може да бъде само Ал. Но после се сещам. Разсмивам се и му казвам, че канарчетата се дресират много по-трудно от гълъбите.

Излизаме на игрището да подхвърляме диска, после Ал се прибира у тях. Аз отивам при птичарника и наблюдавам Перта с бинокъла. Мъча се да реша по какъв начин да й обясня какво съм аз. И друго се мъча да реша: какво съм аз.

Тази нощ насън имам предвид, че трябва да разкажа на Перта за себе си. Решил съм това наяве, като момче, и сега то ми идва наум като птица.

Отначало летим с Перта заедно и играем нов танц. В танца летим един над друг, като се сменяме — ту единият лети отгоре, ту другият. Това е много красиво, но трудно се прави в ограниченото пространство на клетката. Ех, да можехме да летим на свобода!

Когато кацаме, тя кляка, надава своето „пиип-пиип-пиип“ и аз я нахранвам без вся какви затруднения. Вече е време да се съеша с нея и тя очаква това. Зная, че оформящото се в нея яйце чака моето семе. Аз искам да пусна семето си в нея, да съм спокоен, че то е намерило топличкото си място в яйцето й.

„От какво се боиш, Пиле? Искаш ли да имаме наше си гнездо? Сигурна съм, че ще ни се родят прекрасни пиленца, които ще приличат на нас, че за първи път моите яйца ще се изпълнят с живот, който ние ще им дадем. Защо се боиш?“

Поглеждам я. Толкова много я обичам. Тя казва същото, което аз мисля, за което мечтая и пея. А то е нещо повече от летене.