Уилям Уортън - Пилето

Когато най-сетне изсъхваме, кацаме на една от пръчките и се залавяме да пригладим перата си. Прокарваш леко човка по влажното перо, усещаш разрошените власинки и ги привеждаш в ред. Възхитително. То е, като да вчесваш грижливо мократа си коса, но те изпълва с хилядократно по-голямо задоволство. Перата трябва да се пригладят по строго определен начин, друг няма. Пригладиш ли ги по този начин, добиваш чувството, че си завършен и че си разбираш от работата. Изведнъж ми се приисква да направя нещо, съвсем не птиче: да пригладя перата на Перта. Никога не съм виждал птици да постъпват така. Птиците изразяват любовта си само чрез подаване на храна, песни, цвъртене, чифтосване и толкоз. А на мен ми се иска да милвам Перта така, както момчетата милват момичетата, обаче имам само човка и крака. Струва ми се съвсем естествено да поема някое от перата в човката си и да го пригладя с тънкия й край. Ето в какво се различават птицата и момчето. Решавам да я питам за името ми:

„Перта, откъде знаеш името ми?“

Тя ме поглежда изненадано. Престава да се реши.

„Та аз не знам името ти. Ти не си ми го казвал.“

„Но когато ме покани да се къпем, ме нарече Пиле.“

„Вярно. Но Пиле не е име“

„Че какво е тогава?“

„Ами Пиле; не знаеш ли името на една птица, казваш й Пиле. Всяка птица е Пиле. И всички птици знаят това.“

Как да й обясня, че аз не знаех? И къде е мястото на всичко това в съня? Тази е една от нощите, в които през цялото време съзнавам, че сънувам. И една от последните такива нощи. Перта ме поглежда.

„А ти откъде знаеше името ми? Аз не съм ти го казвала.“

Перта от онзи сън в съня имаше име и то беше Перта. И не тя ми го каза, аз го измислих. Какво да й обясня сега? Пак трябва да лъжа.

„Ти ми го каза, когато летяхме първата нощ.“

Перта дипли перата си и ми отговаря чак след половин минута.

„Не, не съм ти го казвала. Защо ме лъжеш? Няма смисъл да се лъжем. Щом заговорим неверни неща, помежду ни пада сянка. Не си ли казваме истината, свършено е.“

„И аз не зная кое е истина, Перта. Но не мога да ти кажа как стана тъй, че научих името ти. Това не е лъжа.“

„Но не е истината. Щом знаеш нещо и не го казваш, каква истина е това?“

Перта се спуска долу и похапва семе. Аз кацам до нея. Известно време ядем заедно. Много съм влюбен в нея. Толкова е необичайно да намериш такъв твърд чистопробен диамант, обвит в такава мекота. Като костилка в средата на праскова.

Денем не мисля за друго освен за Перта. Пролет е и това е предпоследната ми година в гимназията. Всички са пощръклели около годишния бал. Майка ми ме пита с кое момиче ще отида на бала. С никое. Всичките момичета в училище ми приличат на огромни тромави крави. Ходят, сякаш краката им са сраснали със земята. Моите очи са обърнати към красивите, изящни движения на птиците.

Ал ще ходи на бала с една от викачките. Той е включен в отборите по футбол и борба. Сигурно ще го включат и в лекоатлетическия като дискохвъргач. Така той ще стане единственият от нашето училище, който има правото да се състезава в три отбора.

Ал тренира с диска на бейзболното игрище до нас. Понякога и аз излизам на игрището да му връщам диска. Това е единственото нещо, което, макар да не е свързано с моите канарчета, не ми се струва чак толкова досадно. За да пратиш диска надалеч, трябва да го изхвърлиш под такъв ъгъл, че въздухът да оказва минимална съпротива и същевременно да поддържа летежа му. Като го връщам на Ал, аз си правя най-различни опити и се случва да го хвърля и по-далеч от самия Ал. Разбира се, аз имам едно особено преимущество: от толкова много тренировки за размахване на крилете делтовидните, триглавите и гръдните ми мускули са необикновено развити.

Ал ме кара да се опитам да вляза в лекоатлетическия като дискохвъргач. И току ми мери разстоянието. Обичам да хвърлям диск, но в никакъв отбор няма да влизам. Според мене с разните му мереници, с набирането на точки и стремежа на всяка цена да победят, хората губят истинското удоволствие от играта.

Ал все ме навива да заведа някое момиче на бала. Покрай приятелката си, викачката, той знае около двайсет момичета, които искат да идат на бала, но не могат да намерят чак такива глупаци, които да ги заведат. Майка ми е станала пълна истеричка на тази тема. Тя приема като някаква лична обида това, че не искам да взема за пет долара смокинг под наем, да купя за долар и половина една орхидея, за да закича някое момиче, което едва познавам, и да платя два долара за вход. Мразя да танцувам и да отива на бала ще бъде губене на време — и за мен, и за момичето.