Уилям Уортън - Пилето

Баща ми седеше облакътен на масата, сключил ръце пред устата си. Докато му обяснявах, хапеше нокътя на палеца си. Майка ми стана и взе да раздига масата. При това доста шумно. Баща ми не поглеждаше към нея.

„Та казваш, че смяташ да изкарваш по седемстотин и петдесет долара годишно от канарчета?“

„Точно така.“

„Сигурен ли си? Това е, кажи-речи, толкова, колкото аз изкарвам, като се трепя по цял ден.“

„Сигурен съм, разбира се.“

Той продължаваше да стиска между зъбите си нокътя на палеца. Махаше го само когато трябваше да каже нещо. В този миг забелязах колко слаб и изпит е баща ми. Макар и здрав, имаше вид на болен. Жилите на ръцете и слепоочията му бяха издути. Приличаше на мъртвец в сравнение с майка ми.

„И какво ще правиш с тези пари?“

„Каквото кажеш ти.“

Той се вторачи в мен, сякаш ме виждаше за първи път. Аз пък си рекох: добре, че майка ми е в кухнята.

„Хубаво. Само че парите ще даваш на мен. Аз ще ги слагам в банката, та да можеш да се изучиш. Не искам да се трепеш цял живот за някакви си въшливи двайсет долара на седмица.“

Та тъй я уредихме. Майка ми престана да ми говори, но нищо друго не можеше да направи.

Започнах да строя птичарника откъм калкана на гаража. Той е далеч от бейзболното игрище, тъй че никой не можеше да го види, освен ако не влезе в двора. А и от къщата ни не се виждаше много. С една дума, идеално място.

С дървения материал се снабдих по същия начин, както и преди. А купих мрежата, пироните, пантите, боята и други такива неща. Имах над сто долара от кучкарството. На нашите бях казал само, че са ни плащали по долар на час, а за другите пари — нито дума. Бях им дал цялата си заплата, а парите, които ни плащаха за всяко уловено куче, бях задържал и скрил при пернатия костюм.

Скелето сковах от бичмета. Общите размери бяха дванайсет фута на ширина и шест в дълбочина, шест фута височини отпред и седем отзад, където птичарникът опираше в стената на гаража. Покрих го с тъмносини пластмасови керемидки. Отвътре го разделих на три части. Отвън се влизаше през средната част — там сложих вратата. В тая част щях да наредя клетките за разплод. Тя беше точно шест на шест фута. От двете й страни, свързани с врати с нея, бяха двете големи клетки, в които канарчетата да си хвърчат. Те бяха три на три фута.

Опънах телената мрежа върху скелето й и я заковах. После нахвърлях пясък по дъното на двете странични клетки и пренесох в тях всичките канарчета, с изключение на Пилето, която оставих в стаята си. В лявата клетка пуснах женските, а в дясната — мъжките. Те се разхвърчаха като щурави и взеха да проверяват всяко нещо. Пърхаха и по самата мрежа да видят какво има навън. Малките канарчета сега за първи път видяха небето. Техният свят се беше уголемил един милион пъти. Въпреки това пространството им за летене оставаше почти същото. Понякога до мрежата се приближаваха диви птици и гледаха вътре. Алфонсо заедно с някои от малките ги прогонваше. Щеше ми се да измисля нещо, та канарчетата ми да могат да летят на воля като гълъбите. Колко чудесно би било да хвърчат свободно, да правят лупинги, да пеят и да спят по дърветата; а когато ги повикам, да се прибират в птичарника.

Отвън го боядисах в сиво и бяло. Така боядисан, съвсем приличаше на къщичка. Докато канарчетата живееха в страничните клетки, аз се залових да правя кафезите за разплод. Бях решил да оставя при всяко мъжко по едно женско. Не съм чак толкова търговец. Мъжките ще помагат при отглеждането на малките, а с по две женски работите, току-виж, се объркали.

Наредих кафезите по стената на средната част в пет реда един над друг, по три в ред; така те стигнаха от пода до покрива. Всеки кафез беше разделен на две части с плъзгаща се вратичка помежду. По този начин щях да имам възможност да отделям мъжкото от малките или и него, и тях от женската, когато тя започнеше да мъти ново люпило. Измайсторих автоматични хранилки и поилки и направих плъзгащи се табли на дъното на кафезите, за да може да се чистят лесно. Правенето на кафезите ми достави страшна наслада, все едно, че свивах свое собствено гнездо.

Мистър Линкълн ми даваше фантастични съвети. Той сам си майстореше клетките и имаше знаменити хрумвания, които аз използувах. Беше истински гений, щом ставаше дума за птици. Казах му, че имам намерение да развъдя канарчета-летци. А той прихна да се смее и взе да се върти като пумпал. Очите му се насълзиха от смях. Когато се успокои, каза, че никой няма да купи такива канарчета. Ако можещ, казва, да получиш канарче, което изобщо да не хвърчи, това вече ще е истинско постижение. Тогава хората щели да си държат канарчетата само на пръчка, не в клетка, както папагалите. Обаче и на котите щели да им харесват такива канарчета.