Уилям Уортън - Пилето

Уайс се беше наклонил напред и ме гледаше с широко отворени очи. Устата му беше увиснала, но лиги още не му бяха потекли.

— И така, сър, след това ме поставиха под казармен арест, а три дни по-късно ме изправиха пред дисциплинарния съд. Получих „строго порицание“ — това е вписано в досието ми, — след което ме експедираха за подготовка в пехотната школа във Форт Бенинг. Това, сър, не обещаваше кой знае каква военна кариера.

Та генерал Колумбато беше съден от военен съд и понижен в чин прост войник само пет дни след постъпването му в армията. Всичко това беше една смехория. Останалите дни, които прекарах в Къмбърланд, все бях под казармен арест; значи, никакъв наряд, никакво мръзнене на студа. Отнеха ми предварително половината от заплатата за първите шест месеца. Много важно, по двайсет и седем долара на месец. След като произнесоха присъдата, капитанът, който председателствуваше съда, видя, че не изпитвам никакви угризения. Аз дори едва се сдържах да не прихна да се смея. Той се наведе към мен.

„Редник, заповядвам ви да посетите в болницата ефрейтор Лумбовски!“

„Невъзможно, сър.“

Той стана и се наведе още повече към мен; от очите му струеше началнически авторитет.

„Как така, редник? Та това е заповед!“

„Под казармен арест съм, сър.“

Гледам го най-невинно, а той кипи. Сигурно втори път ще ме изправят пред военен съд, този път за обида на офицер. Излиза, че се издигам.

Без да сваля очи от мен, капитанът издърпва едно от чекмеджетата на бюрото. Написва нещо на едно листче и ми го подава. Аз вземам листчето, без да погледна какво е написано.

„С това лесно ще стигнете до болницата, редник.“

„Благодаря, сър.“

Ще рискувам. Отдавам много стегнато чест, той ми отвръща. Обръщам се кръгом и излизам. Минавам през стаята на дежурния, спускам се по стълбите, прекосявам ротната площадка и влизам в нашето помещение. Тръшвам се на леглото така, както останалите кретени правят това. Вземам от съседното легло книжка с комикси, „Капитан Чудо“. След пет дни й около сто такива книжки получих заповедта си за Форт Бенинг. Така и не отидох да видя ефрейтор Лумбовски.

Аз свърших, а Уайс чака да чуе още нещо. Няколко минути и двамата мълчим.

„Това ли е всичко, сержант?“

„Да, сър.“

„И как мислиш, би ли извършил такова нещо втори път?“

„Не, сър. Аз си извадих необходимата поука.“

„Случвало ли ти се е да удариш някога нашия пациент, да извършиш никакво насилие над него?“

Значи това било, ето го коронния му ход!

„Не, сър. Ние бяхме големи приятели.“

Той обръща молива още няколко пъти.

„А имаш ли представа, Алфонсо, защо си станал жертва на такива жестоки, зверски инстинкти? Да не би баща ти да те е бил прекалено много? Не изпитваш ли някъде дълбоко в себе си чувството, че са се отнесли несправедливо с теб?“

Ах, кучият му син! Изпързаля ме с тия благи уста, с усмивките и очилата. Разбрал е. Аз също започвам да разбирам. У мен има нещо налудничаво, както у Попай 7 7 Морякът Попай — главен герой (и заглавие) на популярен в САЩ вестникарски комикс. — Б.пр. .

Главното ми занимание това лято — ако не ловяхме кучета — беше да наблюдавам канарчетата. Пилето и Алфонсо имаха вече осемнайсет малки. Смяната на перушината мина, без да се случи нищо лошо с ни едно от тях. С истинско удоволствие изучавах различните стилове в летенето. Всяка птичка лети по свой начин. Мене най-много ме интересува летежът. Както за мистър Линкълн най-важното е цветът, така за мене най-важното е летежът. Можех да ги наблюдавам до припадък; и изпитвах чувството, че самият аз летя.

Със затоплянето на времето стаята ми определено започна да мирише на „пилешко“. Майка ми продължава да си навира носа в стаята ми и да души. Ще трябва да предприема нещо, преди да се е случило непоправимото.

Междувременно правя опити с малките. Искам да разбера точно с каква тежест може да лети едно канарче. Интересува ме също колко е голямо значението на крилата за летежа. Дали една птица, лишена от криле, ще се опитва въпреки това да лети? Вземам едно от малките от последното люпило и му оскубвам покарващите пера на крилете. То прави всичко, което правят останалите, само че когато изскочи от гнездото, не може да хвърчи.

Само подскача по дъното на кафеза. Другите порастват и започват да летят дори из птичарника, а то си остава вързано за дъното на кафеза. Обаче когато оставям перата му да покарат, то наваксва загубеното и скоро започва да лети не по-зле от тях.