Уилям Уортън - Пилето

По това време се хванахме с Ал на работа като кучкари, та изкарах достатъчно, за да мога да им купувам храна. Всичкото си свободно време използувах да наблюдавам канарчетата. И се мъчех да измисля какво да предприема по-нататък.

Още щом влязох за срещата с Уайс, подуших, че се гласи да ме обработва. Но няма да му кажа нищо, това съм го решил твърдо; нищо няма да му кажа за Пилето. Не искам той да знае, че Пилето е ял сам, че се е изправял и е ходил. Уайс не може да му помогне, в това съм сигурен. Дано мога да остана повечко тук, може пък Пилето да се оправи.

Поздравяваме се по войнишки, той се отпуска на стола, кръстосва ръце върху дебелия си тумбак и ми се усмихва. Папката стои разтворена на бюрото. На него има още една папка. Мога да се обзаложа, че това са сведенията за мен от дивизионната. Намислил е нещо тоя дявол. Е; ще действувам според случая, друг изход няма. Мъча се да се настроя по сицилиански. Държа се, като че ли сме седнали пред някое кафене в Камбрия 6 6 Древното име на Уелс. — Б.пр. и слънцето ни залива с топлите си лъчи. Уайс е вождът на племето, дето живее от другата страна на хълмовете.

— Е, сержант, как мина вчера?

— Много добре, сър. Припомних на болния как ходехме да се пързаляме на кънки през зимата. Мисля, че той ме слушаше, сър.

— Какво те кара да мислиш така, сержант?

— Ами като му говорех, той май ме поглеждаше, сър.

Тук трябва да внимавам. Каквото и да става, не бива да допусна Уайс да хукне към отделението. Пилето ще реши, че аз работя против него. Поотдръпвам се назад.

— А как е челюстта, сержант? Тук имам твоите документи и доколкото разбирам, получил си доста тежко нараняване. Кога ще ти правят следващата операция?

Така значи, тая сутрин имам работа с психиатъра. Той пет пари не дава за челюстта ми. Но не мога да го разбера накъде бие.

— Много добре, сър. Другата седмица ще ме разработят окончателно. Ще наложат последните пластове — и край.

Уайс се навежда напред и придърпва моята папка пред себе си. Отваря я. Това са моите документи, разбира се, зървам дори името си.

— Сержант, можеш ли да ми разкажеш малко по-подробно за осъждането ти във Форт Къмбърланд? Как точно се случи всичко?

— Мисля, че това няма нищо общо с болния, сър. И то беше толкова отдавна.

— Мисленето остави на мен, сержант.

Лайнар!

— Добре, сър, щом смятате, че това може да помогне, ще ви разкажа, каквото помня.

Трябва да държа някак тоя копелдак по-далеч от Пилето. Той седи все тъй със скръстени ръце и ми се усмихва. Отвръщам му със сицилианска усмивка, е южняшка усмивка, която казва: „И ти, и аз знаем, че всичко това е ала-бала, но нищо, давай!“

Той се обляга на стола си, въздъхва дълбоко, взема един жълт молив от бюрото и притваря очи зад очилата. Опира молива на върха му и плъзва пръсти надолу, после го обръща, опира го на бюрото откъм гумичката и пак плъзва пръсти надолу. Като че ли прави чекия на молива. Мисля си дали да не взема да увъртам; хич не ми се говори за Къмбърланд. Но ще изям и тия лайна, Пиле, щом е заради тебе.

— Ами, сър, аз бях в пенсилванската щатска гвардия и през декември ме изпратиха във Форт Къмбърланд, за да ме приемат и прехвърлят в редовната армия.

Ония гъзове в Къмбърланд не знаеха дори как се закачва ножницата, та трябваше аз да ги уча. Имаше там един отдельонен, тъп емигрант от Централна Европа, само че той по цял ден седеше в помещението и къркаше. Ще завладея, викам си, казармата и за шест месеца като нищо ще стана генерал.

На третата сутрин ни извикаха навън и ни строиха на ротната площадка. Беше толкова студено, че като плюнех, плюнката замръзваше, преди да падне на земята. От навеса насреща излязоха един втори лейтенант и един сержант. Сержантът изкомандува „мирно“ и взеха да извикват за пощата. Краката ми премръзнаха, носът ми едва не окапа, а ръцете ми се вкочаниха в ръкавиците. За нито един от нас нямаше писмо. После сержантът отново изкомандува „мирно“ и лейтенантът каза: „А сега ще ви освободим да се разотидете по помещенията. Обед — точно в дванайсет. Но преди това ефрейтор Лумбовски ще назначи нарядите.“

Отдельонният тръгна по редиците. От време на време се спира и посочва някого. Стигна до мен, посочи ме и каза: „За въглищата.“ Може и да не повярвате, но на мен ми стана драго, че ме избра. Отдели петнайсетина души, а останалите освободи.

Уайс продължава да седи облегнат на стола с усмивка на лицето и заторени зад очилата очи. Ще речеш, всеки момент ще захърка, но той изобщо не спи. Чудя се докога ли мога да го заглавиквам, без да отвори очи.