Уилям Уортън - Пилето

Онова с тъмната глава вече няколко пъти беше падало от гнездото. Всяка вечер аз го слагах при другите, преди да угася лампата.

Една сутрин влизам в птичарника и виждам, че то пак е паднало през нощта. Вземам го. То е цяло сковано, краката му са изопнати и е ледено студено. Държа го в ръката си с надежда, че топлината й ще го съживи, обаче то не помръдва. Слагам го в топла вода, като държа главата му над водата, но пак нищо. Горкичкото, то беше премръзнало през нощта; беше мъртво. Стана ми жал за Пилето и Алфонсо. Но виждам, че те продължаваха да хранят другите и сякаш не забелязваха, че едно липсва. Сам не зная какво очаквах да направят. Птиците не могат да плачат. Според мен единствените същества, които могат да плачат, да се смеят и да лъжат, са хората. Ние навярно сме и единствените, които имаме що-годе представа за смъртта. Наистина повечето животни се мъчат да избягнат смъртта, но те, струва ми се, не правят трагедии от нея.

Има един въпрос, по който никъде нищо не съм успял да намеря и който искам да си изясня: какво е съотношението между масата и обема на птицата. Сега ще мога да разбера това с помощта на мъртвото. Не исках да правя опити с жива птица.

Най-напред напълних догоре с вода една чаша, сложих я в чиния и пуснах в чашата умрялото птиче. Натиснах го, за да го покрие водата напълно. Излишната вода преля и изтече в чинията. Прехвърлих я в едно шише, за да я занеса в училище и да я премеря точно. Увих канарчето в кърпичка и сложих и него, и шишето в чантата за закуска.

В училищната лаборатория имаше всички пособия, от които се нуждаех. Премерих канарчето и разделих теглото му на обема на изместената вода. Останах удивен — нима птиците са толкова леки?

На другия ден направих горе-долу същото със себе си. Напълних дополовина ваната, отбелязах докъде стига водата, после влязох във ваната, потопих се цял и отбелязах новото ниво на водата. Изчислих разликата, тоест собствения си обем. Премерих се внимателно на кантара и разделих теглото на обема. Получи се къде-къде по-голямо относително тегло, отколкото при канарчето. Това е проблем, който ще трябва да превъзмогна някак.

Същата вечер сложих канарчето в стъкленичка с чист спирт, която задигнах от училище, и го скрих в чекмеджето с чорапите при неоплоденото яйце. По-късно исках да разрежа птичето и да разгледам костите му. Бях чел някъде, че те са кухи, и ми се щеше да видя точно как изглеждат. Освен това птиците имали въздушни мехури както рибите. Искаше ми се и тях да видя. Но не ми даваше сърце да предприема веднага каквото и да било, после как щях да гледам в очите Пилето?

Останалите новородени вече излизаха без затруднения от гнездото и се учеха да летят както първите. Наблюдавах ги с часове. Обикновено сядах извън птичарника и ги гледах през бинокъла. Бях привързал бинокъла за облегалката на стола и ги гледах коленичил, за да не ми се схване гърбът. Сигурно съм приличал на някоя много набожна особа, която по цял ден се моли.

Бинокълът ми даваше възможност да съсредоточавам вниманието си върху една само птица. Мъчех се да разбера какво мисли тя. След малко започвах и аз да се чувствувам птица. А когато след два-три часа, прекарани тъй, оглеждах стаята и себе си, всичко ми се струваше необикновено. Нещата изглеждаха преуголемени, огромни, застрашителни. И обикновено ми бяха нужни няколко минути, за да се върна към собственото си „аз“.

Лесно е да се наблюдава летежът на малките, понеже те не хвърчат много бързо. Все още се мъча да установя каква е разликата в начина, по който размахват криле, когато летят и когато ги хранят. Преди всичко при храненето те приклякват, подпират се с опашките на пода и гърбовете им хлътват. И пляскат с криле, без в това да вземат участие гръдните мускули. А когато летят, става обратното. Тогава те някак се изгърбват и правят бързи, силни махове надолу и назад. Сякаш се катерят по стена. Аз се упражнявам да правя същото в двора. Това доста ми помага при скачането върху гредата. Сега не падам, когато скоча на нея. Мога да скоча, да се завъртя във въздуха и да се закрепя на нея в обратна посока. Мога също да се закрепвам на гредата в клекнало положение, е ръце, прибрани до тялото като криле. Като клеча, добивам усещането, че съм птица.

Всяка привечер правя всички тези упражнения по един час в двора, а по половин час сутрин и половин час вечер преди лягане размахвам ръце. При размахването затварям очи и си представям, че летя. Опитвам се да предам на плещите си ритъма на летежа. Ако само мога да освободя лопатката, да поотворя раменете и да развия трапецовидните, делтовидните и триглавите мускули, ще мога да добия голяма сила на маха. При всеки мах правя и отскок, тъй че да се получи плавно движение.