Уилям Уортън - Пилето

На третия етаж на училището беше салонът. Там раздаваха закуските, а всеки петък даваха следобед филм, вход десет цента. Не отидеш ли да гледаш филма, значи, си последен бедняк, а и не почиташ бога. Майката си трака църквата, какво ли не измисля, за да обира париците на бедните.

Както и да е, на третия етаж имаше и едно разбрицано старо пиано. Половината от клавишите му не работеха и слоновата им кост беше все изпопадала, та пианото изглеждаше, сякаш са му избили зъбите.

Църквата получи като „дарение“ друго пиано и решиха старото да го изнесат. Носачите, които домъкнаха новото, поискаха пет долара да свалят долу оная развалина, но на отец О’Лири, пастора, това му се видя много и тя си остана в салона. Който не минеше оттам, само той не блъскаше по това пиано. Новото имаше ключ за капака на клавишите и учителката по музика го държеше все заключено. На него тя предаваше уроци по пиано — ето ти още двайсет цента на глава.

Пилето подметна на отец О’Лири, че е готов да изхвърли старото пиано за два долара.

Отецът се опита да го склони да свърши тая работа като „дарение в името господне“, обаче Пилето държеше да получи сухо. Той ми обясни какво е намислил и се хванахме двамата. Пилето смяташе да насечем пианото и да го изхвърлим през прозореца в училищния двор, когато всички са си отишли.

И тъй, един ден след училище Пилето домъкна брадвето и тежкия чук от техния гараж и двамата се заловихме да разбием и нацепим пианото. Да си Кажа правото, захванахме се с това повече заради метала. Резонаторът е монтиран на чугунена рамка, за която вехтошарите от Грийнуд щяха да дадат най;малкото пет долара. Беше 1939-а и всичко живо продаваше метални отпадъци на японците, за да си правят те оръдия.

Работата вървеше бързо. Аз млатя, а Пилето изхвърля парчетиите през прозореца. Много весело ни беше. Блъскам аз с чука и шибаното пиано звънти и кънти, та се къса. Страхотна тренировка за мускулите. Бия по кордите и те гърмят едновременно — като небесна музика. Или пък прокарам по тях брадвето и те зазвучават като симфония. Бяхме се разбрали да изгорим дървенията в пещта, а метала да вземем.

Още тогава Пилето ходеше на училище с колело. Става дума за колелото, което полицаите после свиха в Уайлдуд. Той го връзваше за оградата до задната врата към спортните площадки. От салона колелото се виждаше. Пилето си беше отишъл до тях веднага след училище, да вземе брадвето и чука, и после беше оставил колелото на обичайното му място. Аз не знаех това, но излезе, че като се е върнал, не го е заключил.

Вече привършвахме. Двамата тъкмо се напъвахме да прехвърлим голямо парче чугун през прозореца, и видяхме едно момче да се качва на колелото на Пилето.

Пилето нищо не каза, само хукна надолу по стълбите. Аз крепя чугуна и крещя на момчето: „Остави колелото, копеле мръсно!“ Виждам го кой е. Джими О’Нийл, едно от най-тъпите момчета в училище. В нашето училище имаше шестима О’Нийловци, кой от кой по-тъп. И шестимата да ги събереш, пак няма да се получи един цял мозък. Този О’Нийл беше вече на шестнайсет години, а караше седми клас. Беше нисък и с големи мускули. И се мислеше за много як. Запомнил съм го с вечните сополи, които влизаха чак в устата му, и с протритите ръкави на пуловера, вкоравени от сополите. През междучасията само пердашеше шестокласниците и седмокласниците. Аз му бях разбивал мутрата два пъти, но той едва ли можеше да помни от единия до другия път. Втория път ме беше замерил с конска фъшкия. Просто да се чудиш как такъв тъпак го пускат да се показва пред хора, камо ли пък да ходи на училище. Още не знаеше да чете.

Разбра, че го видях, но се понесе с колелото. Беше толкова тъп, че и колело не можеше да язди както трябва. Затъркаля се на зигзаг през тротоара, хвана по Кларк авеню, позакрепи се и натисна по-силно педалите. След около половин минута Пилето се връща с изплезен език. „Запраши по Кларк.

Беше Джими О’Нийл“ — крещя му аз.

И Пилето пак хукна. Исках да го предупредя какво го очаква, като го настигне, ако изобщо можеш да настигнеш с тичане някой, който е на колело.

Свалям аз тежкия чугун на пода и също хуквам. Мисля си, че ако Пилето го догони, оня ще му отнесе главата. А пък аз само чакам О’Нийл да ми падне, та да му избия зъбките. Тоя път поне имам извинение, а и няма кой да спасява белия му ирландски задник, разните му монахини и отци отдавна са си отишли.

Когато стигам до ъгъла на Кларк авеню и булевард „Франклин“, оглеждам се в двете посоки. И виждам надолу по „Франклин“ колелото да лежи на земята; Пилето и О’Нийл са се вкопчили здравата. Затичвам се натам и какво да видя: О’Нийл се отскубва и побягва. Той тича право към мен, а Пилето го следва по петите. Обаче по едно време О’Нийл ме вижда и хуква в обратната посока.