Уилям Уортън - Пилето

Птичарникът ми става съвсем като истински. Непрекъснато се чуват пърхане на криле, птичи призиви, шум от триене на човки о пръчките. Майка ми, която се беше поукротила, ми се скара една вечер на масата, задето съм бил купил още канарчета. Обясних й, че това е поколението на първите две. Тя изсумтя, погледна крадешком баща ми, който тъкмо беше налапал един печен картоф, и каза, че започнали да умирисват цялата къща. Аз умирам от страх, когато заговори така. Тя има такива големи права над моя живот и над птичия свят в моята стая.

На другия ден купих шише с някаква течност, от която всичко замирисва на бор. Напръсках с нея всички ъгли на стаята, само не и птичарника. Стаята ми се размириса на борова гора. Страхотно удоволствие е да отглеждаш канарчета и аз съм готов на всичко, само и само да ги запазя.

Този следобед останах да гледам още веднъж как ще хранят Пилето. Попитах Реналди може ли да вляза вътре. Отвърна, че било забранено, но той нямал нищо против. Отвори вратата с ключовете си и аз вкарах масичката след него.

Пилето клечи и ни гледа; обаче гледа преди всичко мен. Сигурен съм, че ме праща по дяволите. Преди може да не ме е пращал, но сега ме праща. Избутвам масичката встрани и заставам пред Пилето. Реналди минава от другата страна и отхлупва яденето.

— Е, Пиле, ето ме и мен. Аз съм Ал и ти, копеле, знаеш много добре това. Ама ти наистина ли мислиш да клечиш така и да пърхаш като канарче, докато това момче те храни?

Говоря му спокойно, а в това време Реналди се бъзика с яденето. Пилето е изцяло с лице срещу мен, а не ме поглежда ту с едното, ту с другото око, не, този път няма пилешки номера. Гледа ме и очите му дори не играят както преди. Не мога да кажа, че дава признаци да ме е познал, но ме гледа изпитателно, иска да види дали може да ми се довери. Това е Пилето, няма що, и все пак той е различен. Не е някогашното Пиле, което на всичко вярваше; видът му май говори, че сега не вярва на нищо. Като че ли не вярва и на самия себе си.

Реналди ми дава знак с купичката и лъжицата, че мога да нахраня Пилето, ако искам. Пресягам се и ги поемам от Реналди. Той проверява дали някой не надзърта през вратата. Какво могат да му направят, да го уволнят? Та те дори не му плащат. Опитали се да го набутат в армията, обаче той им е показал среден пръст. Не могат да го убият. Каква глупост е това, дето повечето хора добиват навика постоянно да проверяват дали някой не ги гледа, сякаш вършат нещо нередно. Защо е така ли? Някога, когато бяхме още деца, родителите ни и тъпите учители ни караха да се чувствуваме виновни, кажи-речи, за всяко нещо.

Държа яденето и лъжицата пред самото лице на Пилето. Той продължава да ме гледа право в очите и не поглежда храната.

— Хайде, Пиле, време е да размахаш криле и да започнеш да пипикаш. Но на мен тия не ми минават.

Той не се помръдва.

— Добре де, тъй или инак, аз ще те нахраня. Но всичко това е толкова смешно. Ако само можеш да видиш как клечиш й как аз ти бутам тоя буламач в гърлото, сигурно ще умреш от смях.

Поднасям лъжицата към устата му. Той обаче не я отваря и извръща глава.

— Хайде, Пиле, зини! Мамчето ще ти даде сега малко кашица. То е полезно.

Той извръща глава на другата страна. Реналди понечва да заобиколи масичката и да се приближи. Подсказвам му с поглед да стои настрана.

— Слушай, Пиле, това момче ми е дало изключителната възможност да те нахраня. Зини! Знам, че цялата тая работа е страшно недостойна, но какво от това? Той или аз, все някой трябва да те нахрани. Ако ще се правиш на глупава птица, бъди поне последователен. Много добре знаеш, че не кензаш като птица. Можеш да подскачаш колкото си щеш, обаче никога няма да излетиш оттук. Ще те държат в тая клетка до края на живота.

Пилето ме гледа в упор. Явно му писва. Много е трудно да вбесиш Пилето. Обикновено той не се впряга за нищо. Най-често съм го чувал да казва: „Няма значение.“ За него нищо няма значение. Аз се назлобя за нещо в училище, за майка му или за баща ми, а той ще каже: „Няма значение.“

В този миг виждам, че крилете му, тоест ръцете, се отделят от тялото. За секунда си помислям, че ще се нахвърли върху мен като зъл прилеп, но той ги вдига бавно пред лицето си и ги разглежда внимателно. Върти ги, отваря юмруци и едва-едва раздвижва пръстите си. После ме поглежда и посяга към купичката и лъжицата. Аз ги пъхам в ръцете му. Той не навежда поглед към тях, очите му ме гледат, та ще ме изгорят. Луд! Мисля си дали няма да нахлупи паницата на главата ми, но продължавам да го гледам право в очите. Нещо става в него, но иди разбери какво е.