Уилям Уортън - Пилето

Мъжкото, което първо излетя от гнездото, беше взело обмислено решение за това. Беше жълтото. То е прекалено предпазливо, за да се остави да падне, и прекалено предпазливо, за да хвръкне току-тъй. Прекарваше сума време на ръба на гнездото, клатушкайки се несигурно. Размахваше лудо криле, надигаше се и… нищо. Подемаше се толкова, колкото и аз, когато размахвах ръце. То е все едно да цапаш е ръце и крака във водата, когато не знаеш да плуваш. Трябва да усетиш, че въздухът има плътност и може да те задържи. Това е предимно въпрос на увереност. Жълтото мъжко не можеше да добие достатъчно увереност във въздуха, за да полети. Наблюдавах го с часове, с дни, станах дори част от него. Знаех много добре какво си мисли, когато почти беше готово да литне и когато се отказваше.

Сега всички те почти приличаха на истински канарчета. Опашките им бяха още къси, мекичкото около човките не се беше втвърдило и над очите им все още стърчаха подобни на антени власинки. Но иначе приличаха на канарчета, само че половин порция.

Жълтото мъжко най-после взе решение.

И въпреки това опита да се откаже, но беше вече твърде късно, та полетя надолу към другия ъгъл на кафеза, полуреейки се. Там се подхлъзна, после с голяма мъка успя да се изправи на хлъзгавия вестник и пясъка по дъното на кафеза. И заподскача след Алфонсо за храна.

Понякога мъжкото не иска да храни малките, ако не са си в гнездото, но Алфонсо явно беше готов да приеме неизбежното. През следващите минути той щеше да бъде главният родител. Започна да храни двамата бегълци — жълтото мъжко и жълтото женско, което цял ден беше извън гнездото. Докато ги хранеше, тъмното мъжко от чиста лакомия, която няма нищо общо с желанието за летене или за бягство от гнездото, полетя надолу и тупна до Алфонсо. И взе да иска храна. Ама че идиотче! Беше направило най-важната стъпка в живота си, първия си полет, а не мислеше за друго освен за ядене. Не беше се стърпяло да остане в гнездото, докато долу другите ядат. Колко лесно може да пропуснеш важните мигове в живота си.

Четвъртото, шареното, скочи по-късно същия ден. То е много боязливо. Излезе от гнездото, стъпи на пръчката и се озова долу, понеже не успя да запази равновесие.

Всички се сгушиха в един ъгъл — мъчеха се да си възвърнат топлината и сигурността на гнездото. Но влезеше ли Алфонсо в кафеза, те хукваха след него и му досаждаха до смърт с молбите си за ядене. Но Алфонсо е много добър и току им мъкнеше храна. Дожаля ми за него, та сложих голяма порция яйчено пюре на дъното на кафеза.

Дойде времето, което очаквах с такова нетърпение. Искам да следя внимателно как малките ще се научат да летят. До този момент те са хвърчали не повече от мен.

Наблюдавам ги как по всевъзможни начини си чистят перата и разтягат криле. Стоежът им е още толкова неуверен, че падат, щом се опитат да изтеглят крило с единия крак. И още не могат да спят на един крак.

Докато ги хранят, малките правят продължителна гимнастика с крилете. Те може би не го съзнават, но това непрекъснато пляскане с криле е подготовка за летене. Иначе не виждам да има друго предназначение, освен да привлича вниманието на майката или бащата. Малките размахват тия кочанчета далеч преди да са им покарали пера. Решавам да размахвам ръце поне по един час на ден. Струва ми се, че това е най-доброто като начало. Нали и птиците започват със същото. Тази вечер, докато голишарчетата бяха извън гнездото, опитах за първи път, но не можах да издържа повече от десет минути На другата сутрин раменете ми така се бяха схванали, че едва вдигах ръце. А гръдните ми мускули не можеха да се пипнат, толкова ме боляха.

Първите им полети бяха до най-долната пръчка, при хранилката и чашата с водата. Все едно аз да скоча от пода на масата. Тези мъничета вече се опитват да се откъснат от земята. Изглежда, знаят, че мястото им е във въздуха. Вечер се домогват до тази първа пръчка и се закрепват някак на нея. Като гледам тяхната смелост и решителност, лесно ми е да си обясня защо хората не могат да летят: липсва им достатъчно силно желание.

Когато мъничетата правят първите си опити да скочат на пръчката, те се олюляват на нея и се прекатурват повечето пъти от другата страна; краката и лудешкото пърхане на крилете им дават достатъчен отскок да стигнат до пръчката, но още не знаят как да използуват опашките си, за да се закрепят на нея.

Ако малките наблюдават с каква лекота Алфонсо и Пилето преминават от пръчка на пръчка и колко пластично подскачат, без всякакво усилие, без дори да се замислят, това сигурно би ги обезсърчило. Летенето не е лесно дори за птиците; то изисква упражнения и труд. Не забелязвам Алфонсо и Пилето да ги учат, малките сами трябва да налучкат как става всичко. Но ми прави впечатление, че когато някое от тях постигне нещо, останалите веднага го повтарят. Очевидно се учат едно от друго.