Уилям Уортън - Пилето

Ние с Пилето изчакахме още няколко минути да не би да дойде Прентис. После тръгнахме по линията към Маршъл Роуд, където има яз и една стара воденица, На някои места по линията имаше лед. А Пилето се мъчеше да пази равновесие по заледената релса.

Щом стигнахме до яза, първата ни работа беше да запалим огън. Измъкнахме няколко прогнили греди от воденицата и намерихме стара тенекия с почти замръзнало автомобилно масло. Изляхме го върху дървата, за да се разгорят по-лесно. Когато краката ни се стоплиха, сложихме кънките.

Водата беше замръзнала толкова бързо, че ледът стоеше напълно прозрачен; на такъв лед ние му викаме черен лед. Той е толкова незабележим, та ти се струва, че ходиш направо по водата. По дъното се виждаха да плуват риби. Когато стигахме над тях, те подскачаха и предизвикваха мънички експлозии от тиня.

Попързаляхме се в кръг, поиграхме и хокей, един срещу един, с тояжки и камък. После ни хрумна да се пързаляме нагоре срещу течението, докъдето стигнем. Тогава хвърлихме няколко големи цепеници в огъня, за да не угасне, скрихме до него обувките си и се понесохме.

Адски готино е да се пързалящ между камънаците по реката. Някои са доста големи. Някъде се промъкваш само по тясна ивица лед между пясъчни наноси, другаде пък реката се е разляла и е почти толкова широка, колкото при яза.

Пилето е страшно добър на кънки. Умее да се обръща със скок и го прави еднакво добре и с единия, и с другия крак. Това е от тренировките, с които се подготвя да лети. Набираме скорост и прескачаме някои от камъните. Разбира се, Пилето прескача два пъти по-високи камъни, отколкото аз. Измервам скоковете му по дължина и се оказва, че той скача над двайсет фута. Представете си какво може да направи на дълъг скок!

Караме нагоре и минаваме покрай игрището за голф, под малките мостове, зад фабриката и после покрай Шейсет и трета улица. Веднъж чухме да минава влакът. Така сме се увлекли в пързалянето, че дори не усещаме студа. Другите се минаха, че не дойдоха с нас; но ние не чувствуваме липсата им. Знаем си с Пилето, че добавяме още една страничка към нашата биография. Като тръгнем на училище, ще има да разправяме. Е, тук-таме ще послъгваме, за да звучи по-интересно, и всеки разказ ще допълваме с нови неща. Ние с Пилето правим това автоматично, без дори да се наговаряме предварително. Пилето съчинява лъжите, а пък аз ги украсявам с подробности, за да изглежда всичко по-истинско. Страшен екип сме.

На около три мили нагоре по реката стигнахме до замръзнал водопад. Той се образува от полегат праг. Лете водата едва тече по обраслия с мъх пад. Долу има хубаво място за риболов. Сега по пада са се образували големи бели ледени кълба. Те са съвсем гладки, а някои са прозирни.

Решихме да видим дали ще можем да се изкачим догоре. Там има големичък вир, който сигурно се е превърнал в идеална пързалка. Разбира се, можехме да се изкачим с кънките по края, но да се изкатериш по замръзналия водопад е нещо съвсем друго — Ричард Халибъртън така би постъпил. Ние С Пилето боготворим Халибъртън. Според нас неговото съобщение е ненадминато. Беше го изпратил от една китайска джонка, когато се, опитвал да преплава Китайско море: „Прекарвам великолепно и съм готов да ви отстъпя моето място.“ След това съобщение нищо повече не се чу за Халибъртън.

Водопадът трябва да беше висок петнайсет-двайсет фута. Забивахме върховете на кънките си в леда и за да не паднем, пълзяхме нагоре, залегнали с ръце и лице върху леда и с изхвръкнали назад задници. Пилето се изкатери пръв.

Аз стигнах до ръба, а пък Ал драска близо до мен. Ледът по края на вира е гладък като стъкло. Няма за какво да се хванеш. Когато се надигам над ръба, за да се измъкна горе, кънките ми не захапват. Ал казва, че ще ме избита. Хваща ме с ръка за кънката и ме изтиква. И в същия миг го чувам да се сгромолясва по пада. Обръщам се и го виждам как се търкаля надолу и се тръшка по ледените кълба. Накрая се хързулва по равния лед долу.

Вирът горе е мечта; по-голям е от вира при яза и от леда не стърчат тръстики. Изправям се и поглеждам надолу към Ал. Той е станал и се отърсва. Казва, че нищо му нямало. Отново ще се опита да изкачи пада. Аз лягам по корем, за да мога да се пресегна и да му подам ръка, когато стигне догоре.

Ал се изкачва успешно до ръба и аз го хващам. Започвам да го издърпвам бавно. Дрехите ми са все пак топли, тъй че залепват за леда. И когато вече почти съм го изтеглил, Ал се придърпва малко по-силно и ме отлепя от леда. Започваме да се изхлузваме през ръба. Нищо не можем да направим и отначало се разсмиваме. Задържаме се за секунда-две и после политаме надолу. Аз с главата напред, а Ал по гръб. Ударите не са толкова страшни, колкото може да изглежда на пръв поглед, защото сме облечени с дебели палта. Когато стигаме додолу, ускорението вече е толкова голямо, че продънваме леда. Аз изчезвам под водата с главата напред и когато изплувам, виждам над себе си лед. Между него и водата има известно пространство, та мога да се огледам, но водата е леденостудена. Ал разбива леда над мен и ме изтегля. Под водопада реката е дълбока седем-осем фута. Аз съм се нагълтал с вода и не мога да си поема дъх. Ал ме просва на брега и ми изкарва водата с изкуствено дишане. Когато се надигам, установявам с изненада, че не ми е студено, само се чувствувам схванат и уморен.