Уилям Уортън - Пилето

Глупости! Кой добър психиатър ще се хване на работа в скапаната пехота? Ако е поне средно способен, ще работи във въздушните сили. Бас държа, че дори един недопечен психиатър от въздушните повече може да помогне на Пилето. Представете си какво салто. Техните психиатри по цял ден си имат работа с момчета, които не щат да летят, и изведнъж — един, който иска, и то без самолет.

Тоя продължава да ми се усмихва. Чудя се дали не тренира пред огледало. Добре де, щом ще си играем на усмивки. Само че той не познава сицилианците. Сицилианците могат да седят цял ден на една маса и да се усмихват един на друг, да си правят комплименти, да разговарят за времето. Същевременно те знаят, че в чашата вино на един от тях е сложена отрова; и под масата държат готов ножа; а трима насочват пушки към главата на другия. И като правят всичко това, те знаят, че другият им готви същото. У повечето сицилианци има нещо налудничаво, което вероятно се обяснява с всички онези поколения, живели на пек, и с омешването после на финикийци, гърци и римляни. Много лоша комбинация. Така в нас са съчетани притворството на финикийците, лукавството на гърците и коварството на римляните. Аз се включвам в играта. Ухилвам се до ушите, но с тия бинтове на главата ефектът не е пълноценен. Ще трябва да го подхвана отнякъде.

— Какво ви накара да станете психиатър, сър?

Никаква реакция. Все едно, че говоря със сицилиански евреин.

— Искам да кажа, сър, още в училище ли си бяхте избрали тая професия или просто така се случи?

Уайс изгрухтява. Какво пък, питам го човешки. Той се навежда над бюрото, като все още се подпира на ръцете си.

— Как да ти кажа, Алфонсо, в същност аз учех в медицинско училище. Знаеш ли стария виц какво е психиатър?

Знам го, разбира се, но искам той да ми го каже.

— Не, сър — усмихвам се аз.

— Добре, психиатър е лекар евреин, на който му призлява при вида на кръв.

Браво! Не знам как той очаква да реагирам, но започвам да се смея. Смея се малко длъжко. Повечето сицилианци имат вроден изкуствен смях, крито могат да извадят при всякакъв случай. Те са в състояние да се смеят дори на собственото си погребение, ако имат аванта от това. Този смях може да заблуди всеки друг освен сицилианец.

— И тоя си го бива, сър. — Нямам намерение да млъкна и да го оставя той да води играта. — Но питам сериозно, сър, как стана тъй, че избрахте като професия да се занимавате с луди и ненормални?

— Виж, Алфонсо, аз не работя само с невменяеми. Много хора имат само някои дребни смущения и аз им помагам да се оправят и да живеят по-спокойно.

— И заслужава ли си заради това да се работи в армията, сър?

Той се готви да нанесе удара си. Ах, каква е божа кравичка. Чуди се как да ми влезе под кожата.

— В армията не е чак толкова лошо, сержант. Войните във всички случаи са нещо неприятно, но армията се грижи за своите хора.

— Тя добре се погрижи за мен, сър — хвърлям аз право в очите. Колко е добричък. Само ми се усмихва.

— Алфонсо, кажи ми нещо: що за човек беше баща ти?

— Баща ми е все още жив, сър.

Той поглежда купчината книжа под ръцете си. В нея едва ли има нещо съществено, особено пък за стария. Уайс отново влиза в ролята на психиатър.

— О, извинявай, исках да кажа: що за човек е той; ти как се разбираш с него?

— О, баща ми е страхотен, сър. Ние с него винаги сме били като приятелчета. Той ме водеше по екскурзии, заедно правехме самолетни модели и изобщо… Страхотен е. И е много внимателен към майка ми. Тя пък е най-добрата майка на света.

Тук сигурно биха подхождали няколко стихчета от „Джек Армстронг, истинският американец“.

— Така, значи. А с какво си изкарва прехраната твоя баща, Алфонсо.

— Чисти каналите на града, сър. Той казва, че е водопроводчик, но фактически по цял ден рине лайна. Вечер се вмъква в къщи през задния вход, пуска душа в избата и се изжулва с четката за дъски. Ноктите си изрязва, толкова дълбоко, ще речеш, че сити яде. То е, за да не влиза мръсотия под тях, сър. И като се появи за вечеря, никога няма да предположиш, че цял ден се е ровил: в лайна.

Казвам ви, сър, той е страхотен. Нито веднъж не съм го чул да се оплаква, а каквото спечели, дава го на майка ми. Ние сме бедни, сър, но чисти и честни. И сме благодарни, че имаме щастието да живеем в тази велика наша страна.

Тук пък би дошло съвсем на място „И ето го пред вас малкото сираче Ани“. Дали да не му кажа, че имам едно необикновено куче с дупки вместо очи?

Докато говоря всичко това, го гледам най-невъзмутимо. Сицилианската кръв си казва, думата. Чичо Ники би се гордял с мен. Той трупа състояние от войната. Продава по хиляда и петстотин долара парчето медицински свидетелства за алергия, издадени от редовни лекари; За него остава по хилядарка. Едно такова медицинско ти осигурява „негоден за военна служба“. Чичо Ники върти и друг бизнес; Открил е „клиника“, в която можеш да отидеш, за да ти счупят ръката. Момчета, чиито отпуски изтичат, отиват при него и той им чупи ръцете срещу известна сума. След това не ги пращат с частите им отвъд океана. Отиваш при него, той ти шибва: една инжекция, после те слага на една машинка, подобна на гилотина, само че вместо нож Има тежка оловна плоча. Хряс! Събуждаш се и ръката ти е вече гипсирана и виси на превръзка през врата. Отиваш на рентген, докторът се подписва и всичко е в ред. Чичо Ники, чупи и крака, обаче това е по-сложно и по-опасно. Повечето бива в чупенето на ръце. Ако ме бяха пуснали в отпуска преди да свърши тая шибана война, и аз щях да отида в неговата клиника. Хем нямаше да ми вземе пари. Но швабите го изпревариха; вярно, и те не взеха пари, а на всичко отгоре ще получа и пенсия. Чудя се дали Уайс ще повярва, ако му разкажа тия неща.