Уилям Уортън - Пилето

Уайс ме гледа, като че ли съм пълно кукуригу. После си дава сметка, че не мога да съчиня такова нещо. Сержантите се славят с липса на въображение. Взема отново папката. Започва да пише нещо. Вдига поглед.

— Преди колко време беше това, сержант?

— О, то продължаваше с години, сър. Най-малко седем. В нейната, колекция сигурно има страшно много топки.

Той пише и си мърмори нещо. А аз си хапя езика, за да не се разсмея.

— Добре, сержант. Ако се сетиш още нещо от тоя род, непременно ми обади. Ако забележиш, в поведението му тук в болницата каквото и да било, което според теб аз би трябвало да зная, също ми го кажи. И продължавай да му говориш за миналото. Може да налучкаш нещо, което да го върне към действителността.

Този път не се будалкам с дебелогъзия. Той става. Аз също ставам и отдавам чест. И той отдава чест, доста стегнато. Завъртам се кръгом, на излизане минавам покрай плюещия и се озовавам навън.

Наистина горя от нетърпение Пилето да се върне към действителността. Започва да ми се струва, че той съзнава, че съм тук. Като му говоря нашите преживелици, това ме облекчава повече от всичко. Мечтая Пилето да се съвземе, та заедно да вземем за мезе Уайс. Уайс е от тоя тип хора, който карат да се проявяват най-лошите ми черти: Трябва да се навъртам по-често около него и Да се упражнявам в самоконтрол: Ако ли не — и аз ще свърша в някоя идиотска лудница.

Прекосявам двора на болницата и влизам в сградата, където е Пилето. Все още се смея вътрешно за топките. Тя ще ме хвърли в оркестъра, ако и досега пази тия Топки и вземе да ги прати тук. Мога да си представя телеграмата на Уайс:

МОЛЯ ИЗПРАТЕТЕ. ВСИЧКИ БЕЙЗ. БОЛНИ ТОПКИ ТЧК НЕОБХОДИМИ СА ЗА ЛЕЧЕНИЕТО НА ВАШИЯ СИН ТЧК МАЙОР УАЙС

Просто ги виждам: двеста стари топки в голяма кутия, изпратени по въздуха, може би дори със специален военен самолет. Пилето ще падне.

Срещам Реналди й му разказвам за разговора с Уайс. Той се разсмива, когато му разправям за топките. Не можех да не кажа на някого. Реналди е убеден, че Уайс ще изпрати телеграма за тях.

Той отваря външната врата. Тя изскърцва и Пилето се завърта й ме гледа. Взимам моя стол от коридора и се настанявам в нето. Ще се видим на обед, казва Реналди.

Седя известна време така и се мъча да измисля за какво да говоря. Сещам се.

— Хей, Пиле! А като отидохме да се пързаляме с кънки по реката? Помниш ли? Когато затвориха училището, щото всички тръби замръзнаха. Кажи, помниш ли?

Виждам, че сега той ме слуша. От време на време ме поглежда и веднъж дори ми пусна една от своите типични разтеглени усмивки. А аз говоря ли, говоря.

Беше около нула градуса и като отидохме на училище, върнаха ни всички в къщи. Беше замръзнала дори водата в тоалетните. Тръгнахме си заедно петима и по пътя решихме да отидем да се пързаляме с кънки. Уговорихме се да се срещнем в края на бунището, дето железопътната линия пресича пътя.

Петимата бяхме: Джим Малони, Бил Прентис, Рей Конърс, Пилето и аз. Когато се събрахме всички (само Прентис не дойде), Пилето каза, че ако речеш да близнеш линията, после не можеш да си отлепиш езика от нея. А Джон Малони вика: това са глупости. Завърза се спор помежду ни. По едно време Малони се изежи, че ще близне линията. Пилето се мъчи да го разубеди, ама оня не взима от дума, нали е ирландец, инат копеле. Коленичи и сложи целия си език на линията. Естествено той залепна. Малони се мъчи да го отлепи, ама нищо не става. Ние се скъсваме от смях, а той скимти и започва да плаче. Кучешки студ беше тоя ден.

Конърс започва да крещи, че влакът иде.

Всички ние се разтичваме по линията, крещим и се правим на уплашени. Конърс казва задъхан — пак преструвка, — че ще се опита да даде сигнал на влака да спре. После взема една тояга и започва да бие с нея по релсата, на която е залепнал Малони — уж тракането на влака. На Малони очите му ще изскочат. И пищи, та се къса. Пилето казва, Че само топла вода може да помогне. На най-близката къща не е толкова близо. Конърс се връща тичешком и вика, че не може да спре влака. Обясняваме на Малони, че освен мочка друга топла вода няма, и започваме да пикаем на езика му. Луда картина. Конърс в същност пикае в ухото на Малони. Аз така се смея, че мочката ми секва. А Пилето се прави на сериозен.

От пикнята ли беше, или пък Малони полудя от шубе, но най-накрая езикът се отлепи от релсата. Кървеше и стоеше вдървен, замръзнал. Малони не можеше да го прибере в устата си. Той ни погна с юмруци и ние се разбягахме кой накъде види. Не можехме да му разберем какво точно говори, но той плачеше, псуваше и се мъчеше да си види езика. И все посягаше да вземе камък, но всички камъни бяха замръзнали за земята. Накрая се отпусна на колене и зарида горчиво. Конърс каза, че ще го заведе у тях; те живееха близо един до друг, на Клинтън Роуд. И без това, казва, е много студено за пързалка.