Уилям Уортън - Пилето

Той пак се ровичка нещо в книжата.

— Сержант, можеш ли да ми дадеш някакви сведения за нашия пациент? Вие сте били много близки. Забелязал ли си някога нещо, което би ни помогнало да си обясним това състояние на кататония, в което така внезапно е изпаднал, и странната му клечаща стойка?

Така, значи, пак сме на „сержант“. Просто не мога да повярвам на Уайс все още не му е ясно, че Пилето се мисли за канарче! Какъв тъпак!

— Той винаги си е бил напълно нормален, сър. И той е като мен, беден, но от почтено семейство. Живееше в голяма триетажна къща с огромно дворно място. Беше добър ученик, не гениален, но обикновено получаваше хубави бележки. Учеше в общообразователния курс. Можете ли да ми кажете, сър, какво, се е случило с него? Трябва, да е било нещо ужасно, за да изпадне в такова състояние.

Хайде да го видя сега. Той отгръща листовете един по един. Но не гледа в тях, искам да кажа, не ги чете. Само иска да спечели време. Сигурно се надява да забравя въпроса си. Може да знае нещо и да не иска да ми го каже; по-вероятно е обаче да знае толкова, колкото и Реналди, тоест нищо.

— Аз разговарях с майка му и баща му. Те идваха тук, за да удостоверят самоличността му. Повече от месец военните са го водили като изчезнал. Родителите му го познаха, но той не ги позна. По това време, ако някой са доближеше до него, той започваше да скача и да се кълчи като бесен и да се тръшка на пода. Като че ли искаше да избяга от нещо.

— Това съвсем не е в неговия характер, сър.

Не, не е възможно да е толкова глупав. Сигурно скоро ще загрее каква е работата. Чудя се дали старата и старият на Пилето са казали, че той отглеждаше канарчета. Едва ли им е минало през ум, че това може да подскаже нещо. Но положително са разправили за нашето бягство от къщи на времето.

— Искам да ви кажа нещо, сър, то може би е важно: веднъж ние с него избягахме от къщи. Тогава бяхме на тринайсет години; отидохме до Атлантик сити, а после до Уайлдуд в Ню Джърси.

— Така.

Така, така, така. Точно така, тъпако, избягахме. Той се пооживява. Мисля си да му пускам нещичко на час по лъжичка. Поглежда в книжата си. Чете нещо на един жълт лист.

Така, сержант, това го има тук. Има и сведение от полицията. В него се казва, че сте били обвинени в кражба на никакви велосипеди.

И ако това не е гадория! Но нима смисъл да му обяснявам. Тоя дебелогъз няма да ми повярва нито дума. В края на краищата той има всичко пред себе си, черно на жълто.

Уайс се накланя през бюрото към Мен. Изтрил е усмивката от лицето си. Сега го дава загрижен. Аз също се накланям напред и правя физиономия, като че ли съжалявам, задето съм се родил. Което не е много далеч от истината.

— Кажи ми, Алфонсо, това само между нас, случва ли ти се често да изпитваш чувството, че хората са несправедливи към теб; да си мислиш, че всички са се наговорили да те „гепят“?

Виж го ти, мислите ли ми чете това копеле? Той поглежда отново в Книжата, после към мен, строг, сериозен, но с вид, че ме разбира напълно.

— От това сведение за случилото се в Ню Къмбърланд личи, че по това време ти си бил само от пет дни в армията. Така ли е?

— Тъй вярно, сър.

— В него е казано, че си избил осем зъба на подофицера и си му счупил носа.

Дума не обелвам. Какво общо има с Пилето тая шибана история?

— Той зле ли се отнасяше с теб, Алфонсо? Сега ти самият си подофицер. Като хвърлиш поглед назад, не ти ли се струва, че си попрекалил? Би ли постъпил сега по същия начин при същите обстоятелства?

Играя на „непослушното кутре“.

— Всички правим грешки, сър. Човекът може би просто си е изпълнявал задълженията както всички.

Брей, не знаех, че съм такъв голям артист. Може би трябва да стана търговец на стари коли. Ама толкова ми е густо да го пързалям тоя дебелогъз. То е все едно да цапардосаш някой много по-едър от теб така, че да го разплачеш, само че не изисква такива усилия.

Той премисля. Очите му изчезват зад чистите стъкла. Взема листовете, изправя ги, почуква ги няколко пъти о бюрото да ги подравни, после взема папката и ги прибира в, нея. Обляга се назад.

— Добре, сержант. Няма да ти навреди, мисля, ако прекараш още един ден при болния. Може лък изведнъж да се случи нещо. Какво друго ти идва наум, да си спомняш още нещо от миналото? Ако се сетиш, кажи ми.

В същия миг му пуснах историята с бейзболните топки. Аз никога не оставям нещата да се развиват от само себе си.

— Сър, има една работа… може да Изглежда налудничаво, но аз знам, че това винаги е тормозило болния. Той, разбирате ли, живееше до местното бейзболно игрище. Случеше ли се някой да удари топката; толкова силно, че да прехвърли оградата, майка му я прибираше и повече не я даваше. Всички я мразеха за това. А да не ви говоря как се чувствуваше той. Извиняваше се на всеки и се кълнеше, че ще върне топките. Дори водеше списък на играчите, от които майка му е прибрала топки. И на всеки от тях обещаваше един ден да ги върне. Търсеше ги с часове из къщата, на тавана, в гаража, навсякъде. Ако накарате майка му да прати тук тия топки, може пък това да помогне. Сигурен съм, че така от съзнанието му ще падне голям товар и може би по този начин разсъдъкът му да се върне.