Уилям Уортън - Пилето

— И така, сър, товарихме криво-ляво около два часа. Никой от нас не беше много опитен в тая работа и отдельонният, ефрейтор Лумбовски започна да нервничи Трябваше да изпълни навреме възложената му задача, а ние вече закъснявахме.

Уайс кима глава и хъмка два-три пъти, за да покаже, че ме слуша. Мисля си, че може пък наистина да обича да слуша такива истории. Възможно е психиатрите да стават психиатри точно защото им допадат разни врели-некипели.

Тъкмо се бях разработил, и оня ръб, отдельонният, скочи от кабината, угаси цигарата си и дойде при нас. Забелязах как чернилките в кабината надничат през прозорчето над купчината въглища, които бяхме натоварили. Отдельонният явно им беше обещал представление. Очаквах най-лошото. Той погледа около половин минута, па се приближи до мене. Грабна лопатата от ръцете ми и ме бутна настрани.

„Не се рине така, говедо. Глей сега как става тая работа.“

Заби лопатата във въглищата, напъна и я метна през рамо — всичко това само е едно движение. После показа още веднъж. Значи, ненапразно му бяха дали на тоя катил наряда за топливото; в цивилния живот той, изглежда, е бил миньор. Другите момчета бяха спрели работа и гледаха. Той ми тикна лопатата в ръцете.

„Хайде, давай! И стига си се бъзикал!“

И тръгна към кабината. Като отвори вратата, отвътре долетя смях, дълбок, гърлен негърски смях. От тоя смях ме лъхна топлина. Толкова бях премръзнал, че дори моят сицилиански смях не би могъл да ми помогне. Започнах пак да товаря.

След около пет минути оня цъфна отново. Стои, гледа, бие една в друга ръкавиците си и тупа крака. Аз се старая да му покажа, че не падам по-долу от него: забивам здравата лопатата, напълвам я и с един мах пращам въглищата в камиона. Един Ал Колумбато никога няма да се даде на някакъв си кирлив миньор, при това емигрант. Той се приближава до мен.

„Какво правиш бе, говедо, половината въглища отиват под камиона! Я иди да ги обереш! И гледай да хвърляш в камиона, а не да ги пръскаш наоколо!“

Само от пет дни бях в редовната армия, а вече бях готов да убивам. Наврях се под камиона и обрах въглищата. Нямаше и половин лопата, И пак започнах да товаря. Още нехвърлил две лопати, оня ме сграбчва за ръката и посяга към лопатата. Аз я отдръпвам.

„Ей, лайнар, да не си посмял да пипнеш лопатата ми с гадните си ръце!“

Всичко живо замръзна и не смее да шавне. Отдельонният гледа като отровен. Връщане назад вече няма, да не би да се оставя на тоя тип да ме разиграва като маймуна, пикал съм му на пагона!

Уайс е престанал да глади молива; въпреки очилата личи, че е напрегнат. Със затаен дъх очаква жестокия завършек. Бедата е там, че ми се ще да го ошашавя с моята кръвожадност. Но какво от това, войната вече е свършила. Няма да ме затворят я. Всеки момент очаквам да се уволня. А и медал имам, тъй че за нищо не могат да ме пипнат.

Отдельонният пристъпва към мен и ми навира отвратителната си мутра.

„Какво каза, редник?“

„Ти глух ли си бе, педераст? Казах да не си посмял да пипнеш лопатата ми с гадните си ръце. Мене работа ме чака.“

И започнах пак да товаря.

„О, така значи! Така значи! Аз ще те подредя тебе, редник. Дай тая лопата! Изваждам те от наряда и те пращам в карцера!“

И посяга към лопатата.

Аз отстъпих две крачки назад към купа въглища и замахнах с всичка сила. Господи, каква наслада беше това! Умерих го право в мутрата, размазах го, убих го!!!

Уайс диша тежко, да не вземе да се изпразни?

Отдельонният изгуби почва под краката си и тупна по гръб на купа въглища. Опита се да стане, но пак падна. Лицето му изглеждаше замъглено, сякаш някой му беше надянал копринен чорап. Няколко секунди беше бяло като платно, после шурна кръв.

Двамата негри изскочиха като тапи от кабината. Кръвта се лееше на поразия. Отдельонният започна да плюе зъби. Единият вдигна главата му, та да не гълта кръв. Тя течеше гъста и тъмна; в предната част на устата му не беше останал нито един зъб.

Другият, негър, хванал пистолета ри с две ръце, го държеше насочен срещу мен. С пръст върху спусъка, той трепереше цял. Не можех да разбера предпазителят вдигнат ли е, или не. Но тоя ме гледаше е безумен поглед.

„Какво направи бе, човек! Армията, ще ти, види сметката, да знаеш!“

Аз се мъча да му въздействувам е поглед. Какво друго мога да сторя? Ще вземе да ме гръмне като едно нищо.

„Я остави тоя пистолет, момче. Аз тебе няма да те убия.“

Отвътре ме побиват студени тръпки. Черният отпуска надолу пистолета, обаче все още го държи в ръка. Отдельонният се понадига. Той все още не осмисля какво се е случило.