Уилям Уортън - Пилето

Исусе Христе! На другия ден Реналди ми съобщи, че бейзболните топки пристигнали, няма лъжа. Били ги изпратили с военен самолет. Кутията отворил оня, плюещият кретен. Той именно казал на Реналди. Сигурно си мисли, че са ги изпратили, за да може да си тренира плюйбол.

Реналди ми обясни, че кретенът се казвал Ронски и плюел непрекъснато, понеже винаги усещал лош вкус в устата си. Бил участвувал в съюзническия десант в Европа. Месеци наред се лекувал в тая болница и толкова много плюел, че стаята му била цяла прогизнала. Не могли да го спасят от дехидрация.

Какво нещо, не внимаваш ли, току-виж, че започнало да ти става жал за всеки и не остава кого да мразиш.

Не можех да си представя, че топките наистина ще пристигнат. Чудя се дали старата на Пилето ги е крила през всичките тия години, или пък е отишла да купи стари топки, само и само да ги изпрати.

„Извинете, сър, искам да купя двеста стари топки, за да ги пратя в лудницата на смахнатото ми момченце, което си въобразява, че е канарче. Това може да му помогне.“

Реналди казва, че топките били най-различни — от почти съвсем нови до такива, които толкова са се разкапали, че лепнат. Но всичките били плесенясали. Изглежда, това са точно топките, които тя прибираше; пазила ги е толкова години.

Какво ли си е въобразявала? Че като прибира топките, игрището ще изчезне? И какво спечели от всичко това? Само врагове. Не, не го разбирам. То можеш ли вече да разбереш нещо?

Защо, дявол взел го, Пилето седи тук и чака да му покарат пера и защо аз се крия зад тия превръзки? Започвам да си давам сметка, че не искам да се покажа навън с открито лице. И то не защото се боя да не изглеждам грозен. Не, докторите в дивизионната казват, че всичко е бомба. Щял съм да изглеждам чудесно, дори белези нямало да останат.

Но мене ме човърка налудничавата мисъл, че като ми махнат превръзките, ще се пръкна като пеперуда, а пък преди това съм бил гъсеница. Дори още не съм престанал да бъда гъсеница. Знам, че в същност вече съм пеперуда и с гъсеницата, тъй или инак, е свършено, но не съм готов да се появя.

Ще ми направят още една операция, после ще ходя още един месец с превръзки и после ще ме изпишат. Ща не ща, ще се върна в старата махала. Всички ще ме видят. Вече ми казаха, че ще ми определят трийсет-четирийсет процента инвалидност. Значи, имам право на пенсия. А това пък значи, че мога да използувам тая аванта, за да се уча. Обаче нямам представа какво да уча. В училище бях добър само по физкултура. Дали да не стана учител по физкултура? Ами! Бива ли човек да преживее по такъв тъп начин останалата част от живота си?

По-добре да си сложа маска и качулка като Зоро и да започна да вилнея из улиците. Ще предизвиквам на дуел с пластмасови саби всички дечурлига под дванайсет години. По този начин може да докарам инвалидността до деветдесет-сто процента. Във всеки случай номерът с маската не е за изпускане.

След закуска отивам при Пилето. Придърпвам стола си на мястото му и се настанявам удобно в него. Когато сядам, Пилето се обръща. Той продължава да стои клекнал, само че сега не държи ръцете си до тялото, ами ги е скръстил на гърдите. Вече се храни съвсем сам. В това отношение изобщо няма трудности. Взема паницата или чинията и гребе ли, гребе.

Мъча се да надникна в очите му. Той е най-много на две крачки от мен. Все едно да надничаш в очите на куче или бебе. Само след секунди ставаш противен на самия себе си, понеже разбираш, че ги нараняваш, че прогаряш дупки в душите им. Те хем се плашат, хем не се сещат да се извърнат. Отмахам погледа си.

— Знаеш ли; Пиле, това е страшно шибано положение. Мислил ли е някой, че ще стигнем дотам? Защо стана тъй? На мене ми се струва, че ние нямаме нищо общо с оформянето ни като личности; ние сме само стока, която други са произвели. Вярно, бяхме малко по-различни, но в края на краищата станахме, както и всички останали, маши в ръцете на други. Ти може да си гайката, а аз — болтът, обаче и двамата сме част от една огромна схема, разработена, без никой да ни е питал.

Бях толкова уверен, че аз съм си аз и че никой не е в състояние да ме промени или да ме накара да върша нещо против волята си. А виж ме сега. Не съм много по-различен от стария, ако трябва да си говорим истината. Загубена работа; и не ни остана нищо, с което поне да се самозаблуждаваме.

Да ти кажа, Пиле, всичко това нямаше да ме тормози, ако не бях си живял толкова весело и безгрижно в ония години. Дори не бих обърнал внимание; но сега се чувствувам като първи глупак. Ти си същият, да не мислиш. Страшно ми става, като гледам колко лесно им е било да ни направят като всички останали. Нахлузват ти някаква униформа, дадат ти пушка, понаучат те едно-друго и после ставаш нищо и никакво име в ротния списък, безличие, което днес ще пратят в кухнята, утре ще вземат за караул или патрул. И като капак на всичко те изстрелват или попадаш в списъка на убитите и ранените, или дявол знае какво — и никой не се интересува кой си и що си.