Уилям Уортън - Пилето

Тоя следобед пак отидох да стоя при Пилето. Започвам да си мисля, че от това няма кой знае каква полза. Работата е там, че самият аз не съм сигурен дали искам Пилето да се съвземе. Светът е толкова гаден и колкото повече го наблюдавам, толкова по-гнусен ми се вижда. Може би Пилето знае какво прави. Не е нужно да се тревожи за нищо, други се грижат за него, хранят го. Цял живот може да си живее така, преструвайки се на канарче. Какво толкова страшно има в това?

Ох, защо ли и аз не си измисля някаква лудост? Да речем, да се правя на горила като оня, оттатък коридора; само си кензаш в шепите от време на време и после замеряш някого. Ще ме сложат под ключ и ще се грижат за мен, както се грижеха в болницата в Мец. Мога да го направя като нищо. Дали пък не съм луд, щом ми минават такива мисли? Не знам, но в едно съм сигурен: не е толкова лошо да оставиш други да решават вместо теб.

Господи, какво удоволствие ще е пак да играя в отбраната; калта да лепне по подметките ми, да вдъхвам мириса на пръстта, набила се под щръкналите до ушите нараменници, да чувам собственото си дишане под шлема. Всичко е толкова просто, само поваляш всеки, който носи фланела с другия цвят.

Един дявол знае кой е луд и кой не. Според мен тоя Уайс и неговият дебелак са луди. Те пък са убедени, че Пилето е луд, а може и мен да ме мислят за луд. Ще трябва да поговоря с ПеСе-то. Той доста се е мотал между откачени, та сигурно разбира повече от докторите. Аз едно знам: искаш ли да разбереш къде е ДЗОТ-а, не питай офицер. Ще те изпрати в Минесота.

Започвам дори да се чудя дали приятелството ни с Пилето през всичките тези години не изглежда малко подозрително. Не познавам друг, който да е имал толкова близък приятел; то е все едно, че бяхме женени или нещо подобно. Частен клуб за двама. От тринайсет до седемнайсетгодишна възраст съм прекарал повече време с Пилето, отколкото с всички други, взети заедно. Вярно, аз гонех момичетата, а Пилето си играеше с птичките, но той фактически е единственият човек, който ми е бил близък. Хората казваха, че дори гласовете ни си приличали; двамата говорехме едни и същи неща, и то едновременно. Пилето много ми липсва. Как ми се е искало да си говорим!

Седя повече от час между двете врати и не продумвам. Дори не може да се каже, че наблюдавам Пилето. Това е нещо като продължителен караул, вглъбил съм се в себе си и само наполовина съм тук. Не зная как ми дойде наум за нашето кучкаруване; може би съм си спомнил, че за нас то беше като гръм, особено като висяхме пред стаята на полицейското отделение и разговаряхме с полицаите. Това си беше една инжекция за опознаване на живота.

— Хей, Пиле!

Той се напряга; явно ме чува. По дяволите! Нямам намерение да му говоря за това. Каква полза? Не, не за това искам да му говоря. Пилето подскача и се обръща с лице към мен. Килва глава на една страна, после на друга и ме гледа ту с едното, ту с другото око, като гълъб.

— Хайде стига, Пиле; зарежи тия шибани номера!

С него се хванахме на работа като кучкари през лятната ваканция, преди предпоследната ни година. Може да се каже дори, че ние измислихме тая работа. Преди това в Ъпър Мериън никога не бе имало кучкари, та затова из града вилнееха цели кучешки глутници. Особено пък в бедняшкия му край, в нашата махала.

В тия глутници се събираха по десет-двайсет безстопанствени кучета. За Коледа или за рожден ден някои хора подаряваха на дечурлигата си кутрета, а после, като разберяха колко много ядат, изхвърляха ги на улицата и те се надушваха едно друго. Същинска джунгла. Повечето от тия псета приличаха на крастави, Обикновено бяха мелези с къси крака и дълги опашки или с изострени муцуни и гъста козина; каква ли не твар.

Рано сутрин те обикаляха улиците, преобръщаха боклукчийските кофи и мърсяха навред. През деня обикновено отбягваха хора и се шляеха поединично или спяха. Случваше се някои от тях да се връщат при някогашните си стопани. Обаче нощем бяха същински вълчи глутници.

Понякога се нахвърляха върху някое дете или котка или пък върху боклукчиите и тогава вестниците вдигаха голям шум. Нещо такова се случи точно когато щяха да ни разпуснат за лятната ваканция. Тогава си спомних дали да не взема да ги избивам с моя пистолет. По това време вече бях луд на тема оръжие. Не знам дали изобщо щях да го направя, но споделих с Пилето намеренията си. Той каза, че най-добре е да отидем в полицията и да кажем, че искаме да работим през лятото като кучкари. Пилето вече имаше много канарчета и даваше сума пари за храна.