Уилям Уортън - Пилето

Обикалят си с камионетката и само се занасят. По прозорците висят жени, облакътени на възглавници, и ги чакат да минат. Жените подвикват и ни карат да спрем. Нашите учители имат един вечен спор: кой колко деца има и от коя. В разговорите си почти не употребяват думи, това са само подсмихвания, погледи и някакви дълбоки гърлени звуци. Ама какъв живот си живеехме тогава — много по-хубав от живота на бащите ни.

В края на деня се връщахме в общинския кучкарник за безстопанствени кучета. Там имаше клетки за тях, а също инсталация за умъртвяване на непотърсените. С други думи, за умъртвяването на всички уловени кучета. Защото кой ще ти плати два долара за разрешително плюс пет долара глоба, за да му върнат кучето?

Кучкарите опразваха камионетката, после натирваха в газовата камера непотърсените в определения срок кучета, затваряха вратата — врата като на сейф — и пускаха газа, след което се заемаха да почистят опразнените клетки.

Ние с Пилето останахме изумени от тоя начин на умъртвяване. След половин час пускаха вентилаторите, за да изсмучат газа, отваряха вратата и изтегляха мъртвите кучета за опашките. Никой от нас двамата не беше виждал смъртта толкова отблизо. Сърцата ни се късаха, като гледахме как кучетата, преди да влязат живи в камерата, скачаха и лаеха, търсейки мъничко внимание, и как после ги изваждаха мъртви, с широко отворени очи. Имаше и специална пещ за изгаряне на мъртвите кучета, с дълга плъзгаща се скара, на която нахвърляха кучетата и ги предаваха на пламъците. След туй почистваха газовата камера и с това работният ден завършваше. Докато вършеха всичко това, кучкарите се смееха и шегуваха, но ние разбирахме, че и на тях не им е приятно.

Първата сутрин, когато излязохме сами с нашата камионетка, гонихме около петдесет кучета и не хванахме нито едно. Къщите по тези улици не бяха долепени и кучетата се провираха между тях и изчезваха в някоя съседна улица. Като гледаше какво правим, Джо Сагеса едва не умря от смях. Може би нямаше да е трудно просто да се доближаваме до кучетата и да ги хващаме с ръце. Но на нас с Пилето ни се струваше, че това ще е нечестно. Ако си истински кучкар, трябва да ловиш кучетата с мрежа.

Следобеда се разшетахме из нашата махала, където къщите са долепени. Успяхме да хванем четири кучета, между които и кучето на мистър Колър, майстор по лепенето на тапети; той живее на три къщи от нас.

Общината се беше разпоредила кучетата да се държат четирийсет и осем часа в ловджийския кучкарник на един ветеран на име доктор Оуенс. Закарахме там кучетата и с това работният ни ден приключи.

Като се прибрах в къщи, сварих мистър Колър в дневната. Вдигаше пара пред майка ми. Щом ме видя, нахвърли се върху мен. Къде ми е кучето, вика. Ако е умряло, щял да ме убие. И ме нарече италиански фашист. Избутах го от гостната през верандата и надолу по стълбите. И си виках — дано ми посегне. Още не бях разкрасявал физиономията на възрастен човек. Той стои на полянката и ми разправя, че щял да ме обади на полицията. Върви, викам, аз работя в полицията. Казвам му, че ако иска да си получи кучето, ще трябва да плати пет долара, понеже няма разрешително; това куче, казвам, е криминален тип, а също и вие. Ако не се явите още утре сутрин, казвам, аз лично ще му клъцна гърлото. Той пак ме нарече фашист. Аз пък го нарекох мръсен чифут. Вече се готвех да го погна по улицата. И съжалявах, че не съм с мрежата за кучета. Но майка ми ме извика да се прибирам вътре. Влязох и тя рече да съм оставил тая кучкарска работа. Казах й, че няма да я оставя, щото тъкмо започва да ми доставя удоволствие.

На другия ден хванахме дванайсет кучета. Вече имахме наша си система. Ловяхме ги по каубойски, с други думи, обграждахме ги. Видехме ли някоя глутница, не спирахме при нея, а я преследвахме от улица в улица, докато я натикаме в някоя сляпа улица или на място, където можем да я обградим.

Гледахме да разберем кой е водачът. Всяка глутница си има куче тартор. Докато обграждахме глутницата, внимавахме за него. Той лесно се разпознава, понеже все търчи начело, а другите кучета само него гледат. Така че първо гледахме да хванем водача на глутницата, а после останалите бяха лесни. Това ставаше така: един от нас, обикновено аз, скача точно пред това куче. Стоя пред него с отпусната като плащ на бикоборец мрежа и му ръмжа. Обикновено то трябва да защити своята чест и честта на глутницата, затова се навежда и също започва да ръмжи. В това време Пилето вече е скочил на двайсет-трийсет крачки зад него и го дебне изотзад. Когато кучето усети какво става, вече е твърде късно и някой от нас двамата го похлупва с мрежата. След това останалите са лесни. Когато ги доближаваме, те замръзват на местата си или пък въртят опашка с надежда да ни спечелят като приятели. Повечето кучета са големи страхливци. Ние ги захлупвахме с мрежите или просто ги хващахме с ръце. Смятахме, че глутницата по право ни принадлежи, след като сме хванали водача й.