Уилям Уортън - Пилето

Най-неочаквано полицията глътна нашето предложение. Началникът подписа заповедите за назначение и само за две седмици всичко бе уредено. Разтуриха задната част на една от старите камионетки за пренасяне на затворници, на нейно място направиха голяма клетка, а на задната броня монтираха стъпенка, на която да стоим, че и две ръчки, да се държим за тях.

Възложиха на един сержант на име Джо Сагеса да кара камионетката и така започнахме работа. Джо Сагеса е бил преди това канцеларски плъх, та не остана много доволен от новото си назначение, но не отказа. Той държеше ловджийски кучета в Сикейн, тъй че беше един от най-подходящите за нашата команда.

Спазарихме се да ни плащат по долар на час плюс долар на куче. Това бяха много пари за онова време. Като водопроводчик старият изкарваше тогава едва към двайсет и пет долара на седмица.

Докато приспособяваха камионетката, изпратиха ни на обучение във Филаделфия. Веднага започнахме да си получаваме по доларче на час, въпреки че от нас не се искаше нищичко, трябваше само да гледаме.

Общината ни купи две огромни мрежи, нарочно измайсторени за лов на кучета. Имаха къси дръжки, горе-долу две педи, но обръчите на мрежите бяха четири пъти по-големи в диаметър. Тежаха над трийсет паунда. Отстрани на камионетката направиха поставки за мрежите, да ги държим там, докато се возим отзад.

Всички кучкари във Филаделфия са чернокожи. Те са истински професионалисти, един от тях например се занимава с кучкарлък цели седем години. Тия юнаци ловят кучетата с такава лекота, с каквато ония от „Глоубтротърс“ играят баскетбол. За тях това си е направо удоволствие.

Те имаха кучкарски камионетки, направени специално за тая цел. Винаги можеха да се метнат през калника и да се настанят зад шофьора. Само един оставаше да се вози отвън. Видеше ли бездомно куче, той се провикваше.

Най-напред ни показаха как се работи с мрежите. Бяха разработили нещо като ляво и дясно кроше и прав замах. Както ни обясняваха, до него се прибягвало, когато кучето се хвърли да ти прегризе шията. Правеше им удоволствие да се будалкат с нас.

Работата им напомняше лов на диви зверове. Разправяха за различните псета, които са уловили, и за големите „майни“, с които е трябвало да се борят, за да ги натикат в камионетката, и ни показваха на колко места са изпохапани. Получават чисто долар и половина на час, все едно колко кучета хващат.

Една седмица се возихме с тях отзад на камионетката. Трябва да се знае, че във Филаделфия повечето къщи са долепени една до друга, тъй че кучкарите си имаха съответна система за ловене на кучетата. Зърнат ли куче, един от тях веднага скача долу с мрежата, а камионетката продължава по улицата към кучето. При кучето скача втори човек, а камионетката пак продължава и в края на улицата завива и спира. Тогава слиза третият, шофьорът на камионетката. И тримата са с мрежи.

Онзи, който е по средата, при кучето, пристъпва към него и опитва спусков мах; това значи, че просто спуска мрежата върху кучето. Този номер обаче рядко бива успешен. Кучето се изплъзва някак и побягва. Тогава идва ред на някой от двамата в двата края. Онзи в средата погва кучето и когато то профучава край единия от крайните, оня се опитва да го хване с ляв или десен мах. Ако кучето се отърве и свърне обратно, тогава трябва да мине покрай две мрежи. В някои отношения това много прилича на бейзбол. И така кучето се хвърля към другия край и в повечето случаи се озовава под мрежата.

После, докато натикат кучето в камионетката, пада голям смях. Наоколо започват да се тълпят хора и да псуват, а пък, ако между тях се случи и стопанинът на кучето, настъпва адска врява. Кучкарите вдигат по особен начин кучето — както си е в мрежата, а после го хвърлят в клетката. Разказваха ни как веднъж до мрежата се приближил някакъв чешит и я срязал, за да освободи кучето си. Докато разправяха за този случай, щяха да се изпотръшкат от смях. Щом затворят кучето в камионетката, гледат да офейкат час по-скоро.

Във Филаделфия отдавна има кучкари, затова и няма много кучета. Там им трябват не кучкари, а коткари. Улиците са пълни с мършави котки. В тая част на града не можеш да видиш птичка.

А кучкарите имат приятелки навред из града. Хванат ли седем-осем кучета, започват да се чупят един по един, за по час-два. Отиват да навестят приятелките си. Останалите, между които и ние, просто се разкарваме насам-натам. Ако видим, че някое куче има желание да бъде уловено, скачаме и се опитваме да го захлупим с мрежата. Повечето от приятелките на кучкарите са омъжени и като се връщат, тия юнаци се смеят, кикотят се, хвалят се, но са и поуплашени. Обаче пускат какви ли не шеги за това, кон най-много се е изтощил. Фактически ловят кучета не повече от три часа на ден. През останалото време те, не ще и дума, са най-реномираният подвижен разплодник във Филаделфия.