Уилям Уортън - Пилето

Всичките тия дванайсет кучета уловихме между единайсет и дванайсет и половина на втория ден. Камионетката повече не може да побере. До доктор Оуенс има половин час път. Затова Джо Сагеса предложи да си купим сандвичи и бира и да залегнем някъде зад игрището за голф. Така и сторихме и се въргаляхме там докъм три, като си разправяхме вицове, после се изтърсихме с кучетата при доктора. Мистър Колър вече се беше явил и платил; за да си получи песа.

Тази вечер клетката беше адски оплескана. За наш късмет в полицейското имаше маркуч, с който миеха полицейските коли, та го използувахме да отмием всичките кучешки мръсотии, мокротии и косми. Джо ни даде шкафчета в стаята на полицейското отделение, в които да държим работните си дрехи.

Окъпахме се на душовете и си оставихме в запас още едни дрехи.

Все едно, че двамата работим в полицията. Какво ли е да въртиш в ръцете си тия лъскави пистолети! Полицаите ги поддържат в безупречен вид. А пък коланите и униформите им са толкова красиви — идеално съчетание от тютюнево и масленозелено — а пък как им прилягат в талията и раменете!

В полицейското все играят на карти. Джо ни представи на колегите си и те, изглежда, ни приеха като свои. Започнах да си мисля дали пък да не стана полицай. Джо Сагеса е все още млад, а скоро ще се уволни с хубава пенсийка. Вярно, хората те мразят, но те викат, когато си им нужен, и тогава се отнасят много почтително с теб. Ето още една идея, която после може и да отпиша.

На другия ден се повтори същото. До десет сутринта хванахме десет кучета, между които и една немска овчарка, огромна. Този път първо закарахме кучетата у доктор Оуенс, а после си купихме сандвичи и бира и се въргаляхме два часа на тревата. По този начин се отървахме от песовете, вместо да ги държим през цялото време в камионетката, дето само вият, лаят и мърсят всичко. Следобеда излязохме за втора партида. Хванахме още осем кучета. На Джо вече му правеше удоволствие да лови кучета заедно с нас. Той си получаваше редовната заплата, но тоя ден ние с Пилето изкарахме осемнайсет долара от кучета плюс осем долара надница. Какъв бизнес!

Доктор Оуенс започна да бие отбой. Вече нямаше място за толкова кучета. А и отбраната му клиентела роптаеше срещу тая сюрия крастави псета, който се мотаеха наоколо. Четиридесет и осем часовият срок за първата партида беше изтекъл но никой освен мистър Колър не бе дошъл Да ей потърси кучето. Докторът настоя Да ги приберем. Джо каза, че ще ги нагони в пущинака край своята къща. Това е извън нашия град, на двайсетина мили от Балтимор Пайк.

Сутринта на третия ден хванахме единайсет кучета. Когато пристигнахме у доктор Оуенс, той отказа да ги приеме. А Джо само се хили като смахнат. Задният двор беше пълен с псета, привързани за колчета. Приличаше на крайно долнопробна кучешка изложба. Докторът каза, че ще позволи да стоварим новите кучета само ако приберем дванайсетте от втория ден. Така ние се върнахме в участъка, който се помещава в общината, и Джо обясни на капитан Луц какво е положението. Луц завъртя една шайба на Филаделфия и те се съгласиха да умъртвят кучетата в газовата камера, само че срещу долар за куче. Друг избор нямахме, тъй че подкарахме към Филаделфия, предадохме кучетата с чувството, че сме истински негодници, и запрашихме обратно. Вече беше късно да излезем отново на лов, затова само почистихме и измихме камионетката. Тая нощ двамата с Пилето си блъскахме главите да измислим някаква друга работа.

На другата сутрин хванахме десет кучета за по-малко от половин час. Ловенето вече ставаше най-лесната част от работата. Отидохме у доктор Оуенс и той се появи с разтревожен вид. И побесня, като погледна в камионетката и видя тая невъобразима кучешка пасмина, сред която този път имаше и един отвратителен шпиц. Джо скочи от кабината с две жици в ръка и с усмивка на лицето.

Системата на Джо беше проста, но ужасна. Той казваше, че това бил най-безболезненият начин и кучето изобщо нищо не усещало. Убиваше ги с електрически ток. Оставя кучето на предварително намокрено място на циментовия под в избата на доктора. После обръсва кичур козина на врата на кучето и друг кичур точно над опашката. Тогава защипва двете оголени места с метални щипки. Щипките са закачени за жици, които на другия край завършват със щепсел. Нагласил веднъж кучето по тоя начин, Джо се отдръпва и пъха щепсела в контакта. Кучето подскача във въздуха с изопнати крака и широко отворени, неподвижни очи, после пак пада на краката си, но сега вече стои като играчка, с щръкнала козина. След минута Джо изважда щепсела и то се строполява безжизнено на пода.