Уилям Уортън - Пилето

Ние се заловихме с останалите кучета. Най-удобно беше да ги спускаме за опашките. От звука при меленето ни се изправяха косите. Е, свършихме я някак. И с огромна радост се качихме в кабината, докато Джо разговаряше с хората наоколо. Не, от нас мъже никога нямаше да излязат. Седалките, облечени в изкуствена материя, се бяха нагорещили. Пилето каза, че ако с тази работа свикнем, то значи — е всичко можем да свикнем. Каза го в отговор на моето „ще свикнем“.

Стомасите ни тъкмо започваха да се поуспокояват, когато Джо се приближи и ни покани да отидем под навеса, за да се запознаем с цялата процедура. Като видя лицата ни, започна да се смее. После се пъхна в кабината, а ние се метнахме отзад и отпратихме.

Като почиствахме надвечер камионетката, попитах Джо какво правят с всичкото това месо, дето го мелят в машината. От него приготвят храна за кучета, обясни Джо.

Минават ден след ден. С Пилето опитваме какво ли не. Аз стоя с часове близо до хранилката. Докато съм до нея, Алфонсо се върти в задната част на кафеза си, понадига криле и отваря застрашително човка. Махна ли се, доближава се до хранилката и яде. Просто да не повярваш, че той и Пилето са от една и съща порода. Пилето все повече и повече е запленена от него, а той си остава враждебно настроен към нас. Тя каца върху клетката му, за да го гледа, обажда му се с „куиип“, „пиип“ и с трели, показва всичко, на което е способна. Единственият отговор е някое внезапно нападение, когато той сметне, че не му се обръща достатъчно внимание.

Решавам, че ако го държа един ден гладен и после му дам да яде, може да стане по-любезен. Нищо подобно, стана още по-зъл. Опитах с два дни глад. Пак нищо. А не можеш да държиш едно канарче три дена без Храна. Опитвам с нещо по-завързано — парченца ябълка, листа от целина, от глухарче. Нищо не помага. Яде ги, но само след като се отдалеча на известно разстояние. Яде ги и всяка минута поглежда към мен, сякаш се бои, че може да се спусна изведнъж и да му ги взема. Ако и това не е смахната птица!

Дойде Свети Валентин 3 3 14 февруари — Б.пр. . На тоя ден по традиция започва чифтосването на птиците, които се държат в кафез, но Алфонсо остава все така зъл и страни от нас. Тоя ден дадох на него и на Пилето голям лист от глухарче. Смята се, че глухарчето действува възбудително на птиците и ги кара да се чифтосват. Това ми го беше казал мистър Линкълн. Той ми беше обяснил още, че французите викат на глухарчето dendte lion, което означавало „лъвски зъб“. На мен такива неща са ми много интересни. Той ме беше предупредил да не ям нито листата, като цвета ни глухарчето, защото можело да се възбудя и изнервя и да подмокря леглото. Според него французите викали на глухарчето също pissenlit, което пък означавало „пикая в леглото“. Само че мистър Линкълн го каза другояче — уринирам. По-културен човек от него аз май не съм срещал.

Умирам да изкарам Алфонсо от кафеза, за да го наблюдавам как хвърчи. Един ден не се стърпях. Отворих вратата на кафеза и се отдръпнах в моя ъгъл в птичарника. Не му трябваше много време, за да разбере, че вратата е отворена. След около пет секунди той вече стоеше на прага и се озърташе, Алфонсо е страшно подозрителен и няколко пъти хвърли поглед към мен. За всеки случай аз държах Пилето в ръката си. Най-накрая той реши да рискува и излетя като стрела към най-горната пръчка на птичарника. Взе да бърше човката си по цялата й дължина; иска да каже, че пръчката е негова, а може би души да разбере къде е Пилето. Поглежда към мен. Изострената му глава, тънкото му тяло, дългите крака, изобщо целият му вид ме кара да се вълнувам. Изведнъж прави едно от типичните си пикирания с прибрани криле и се озовава до хранилката и чашката с водата. Вършее наоколо — изглежда, се бои от клопки, — после яде и пие вода. Той е невъзможен мърльо: разпилява по пода сума зърна, докато намери онова, което му харесва. След като се наяжда, заподскачва към нас, сякаш се готви да атакува. „Куиип“, „куиип“ — обажда се Пилето. Аз също. Той килва глава ту на една, ту на друга страна и се мъчи да ни огледа по-добре. Досега обикновено ни е гледал направо, колкото да види дали няма да направим някое бързо движение или да го издебнем отзад. Не се интересува от нашата личност; за него ние сме само някаква мъглява опасност, от която гледа да се предпази. Така е то. Бдителен ли си, по няма вероятност да ти се случи нещо. Дремеш ли, ставаш по-уязвим.

И тъй, сега Алфонсо за първи път ни оглежда от глава, до пети. Мъчи се да разбере какви в същност сме ние. След петминутно проучване подхвръква на една близка пръчка и ни оглежда от нов ъгъл. Ние не мърдаме. Накрая надава едно хрипаво „пиип“. То звучи като глас на корабокрушенец, който зове минаващия кораб, след като двайсет години е прекарал на безлюдния остров. По-насилено „пиип“ не бях чувал. В мига, в който го изтърва, Алфонсо, струва ми се, съжали за това. Но ние с Пилето откликнахме въодушевено. Разменихме няколко „пиип“, обаче на него и това му омръзна. Той подхвръкна на кафеза си, скочи на прагчето на вратата и оттам — в кафеза. Ние изчакваме. Зная, че ме изпитва, иска да види дали няма да скоча и да го затворя вътре. От мястото си не мога да го видя, но съм сигурен, че се е сврял навътре, готов да излети, ако само понеча да тръгна към клетката.