Уилям Уортън - Пилето

Следващия понеделник пак се понесохме с камионетката. Джо беше открил друго място, където да се отърваваме от кучетата. А Пилето предложи всеки следобед да ходим до Мейн Лайн, улицата на милионерите, и там да стоварваме уловените псета. Щяло да бъде много смешно. Щели да се появят нечувани породи от съешаването на псетата с френски пудели и пекинези.

Напълнихме камионетката едва към обед. Кучетата нещо захитряваха, естественият подбор започваше да си казва думата. Закарахме ги у доктора. Той вече човек можеше да убие, след като бе държал цели пет дни другите псета. И веднага се нахвърли на Джо. А Джо само се хили, клати глава и обещава да вдигнем още днес всички кучета. Джо изпитваше удоволствие, като гледаше как доктор Оуенс беснее.

Въпреки цялата врява, която любителите на кучета вдигнаха, нищо не можеха да направят. Почти всички уловени от нас кучета бяха налице и чакаха да бъдат убити. Истината е, че повечето хора се радваха да се отърват от песовете си.

Тоя следобед имението на доктор Оуенс представляваше нещо като комбинация между Синг-Синг и скотобойна. Трупахме кучетата едно връз друго на три реда. Повдигаше ни се от миризмата на изгоряло месо и козина. Горките кучета започваха да усещат какво ги чака и се мъчеха да избягат от металните щипки. Едно от тях, отчасти сетер, отчасти овчарка, отчасти вълк, така се раззлобя, че не можахме да му сложим щипките и се наложи доктор Оуенс да му удари стрихнинова инжекция. Така то си отиде почти по същия начин, както и останалите.

Някои кучета обаче пристъпваха към нас бодро, сякаш с усмивка, въртяха опашки и ни гледаха с очакване, като че ли се готвехме да им сложим каишка и да ги изведем на разходка. Разходка! Разходка към нищото. Ние с Пилето непрекъснато излизахме навън да глътваме малко въздух и да се свестяваме.

Когато всичко се свърши, натоварихме кучетата в камионетката. Натъпкахме ги плътно едно до друго и дори хвърлихме няколко на пода в кабината при Джо. Докато натоварим всичките, стана три и половина. Джо подкара камионетката извън града, покрай Сикейн. Той не продумва дума, преди всичко да е уредено, затова не му задаваме въпроси. Аз си мислех, че е намерил друга пещ или че е решил да ги изхвърлим на някое далечно бунище.

Къщите оредяваха все повече и по едно време започна да се усеща такава ужасна воня, каквато не можех да си представя. С нищо не може да се опише. Навлязохме в тесен неасфалтиран път и спряхме на открито пространство пред някакъв обор. Около постройките бяха навързани коне, които, изглежда, страдаха от шап. Наоколо гъмжеше от големи сини мухи. Около конете винаги се въртят мухи, но не като тези, а и миризмата никак не докарваше на конска.

Конете обаче си бяха коне. Коне за сеч. Това беше кланица за стари кранти. Хвърлих поглед към Пилето; беше направо позеленял. Джо скочи от камионетката. Всички тук очевидно му бяха познати. Джо имаше познати навсякъде. Това, струва ми се, е част от задълженията на един полицай; а Джо може би се и снабдяваше оттук с месо за своите кучета.

Щом слязохме от камионетката, мухите ни налетяха. Беше горещ ден и те взеха да смучат първо потта, а после и кръвта ни. Бяха големи мухи, със синьо-лилави тела и тъмночервени глави. Нямаше отърваване от тия гадини; навираха се в носовете ни, и очите, в ушите. Джо се приближи до нас и каза да се мятаме отново на камионетката. Откара ни до един голям навес. Под навеса се виждаха мъже, цели окървавени, които сечаха огромни късове конско месо.

Зад навеса имаше нещо като огромна машина за мелене на месо, която се задвижваше с бензинов мотор. Джо скочи от кабината, приближи до мотора, дръпна рязко една връв — както се нали моторница — и моторът, едноцилиндров, запуфтя изпърво бавно, после по-бързо. Вдигнаха се облаци син дим. Джо включи трансмисията и мелачката затрака неистово. От малките дупки на дъното й започна да се подава мляно месо.

Отгоре мелачката имаше огромна фуния, толкова голяма, че в нея, кажи-речи, човек можеше да влезе. Джо ни накара да свалим кучетата от камионетката. Ние взехме да ги мъкнем до машината, а Джо се зае да ги пуска във фунията. Господи, той и сега се усмихваше! Държеше кучетата по-далеч от себе си, за да не се омаца с кръв, лиги или лайна, и ги пускаше едно по едно във фунията. Беше с униформената риза, на която бе закачена и значката му, и с униформените панталони. На колана му висеше пистолетът, но фуражката си не носеше. Лицето му лъщеше на слънцето. От дъното на машината излизаха тънки ивици кучешко месо, примесено с косми. Ние с Пилето преплитахме нозе под тежестта на кучетата, но се правехме на мъже и се стискахме да не изповърнем всичко наоколо. Вонята, мухите, а сега и меленето на кучетата! Няма що, изкарвахме си нашия долар на час. Джо ни даде знак да му помогнем при пускането на кучетата; отстъпи от фунията и потри ръце.