Уилям Уортън - Пилето

Докато трае преградният огън, седим в окопа. Тежките снаряди прелитат отгоре като товарни влакове. Свивам се още по-ниско; всеки миг може да се изпусна. Не мога да не благославям всички онези глупави цивилни, които произвеждат тия снаряди, и слабоумните военни, които пък после гърмят с тях.

В седем излизаме от окопите. Това се казва късмет: ние сме челното отделение на челния полк на челната дивизия на цялата челна американска армия. Харингтън разузнава напред, с него е Ричардс, а аз завършвам колоната. Според правилата мястото ми е на опашката. По една случайност това съвпада с моето желание. Впрочем не е точно така. Ако ме питат, предпочитам да съм където и да било другаде, само не и на това открито надолнище.

Спускаме се по полето в походна колона. Приличаме на смахнати играчи на голф, приведени над стиковете си, които не тичат, а бързат, готови за всякакви изненади. От полето се вдигат изпарения, а над него е надвиснала мъгла. Стигаме до средата на надолнището, откъдето вече няма връщане. Ако швабите са ни забелязали, ей сега ще ни започнат. Викам си — дано Харингтън излезе прав, и току преглъщам, за да не повърна кафето. Ушите ми бучат. Вратът, ми лепне от студена пот. На върха на пушката ми има фосфорна граната и капковидната й тъмнозелена глава се люлее застрашително пред очите ми. Цялото поле и къщите на Ройт са обгърнати от сияние в цветовете на дъгата — какво ли не му се привижда на човек от страх.

Ето че започва! Автомати, тежки картечници, после миномети. Танковете още ги няма. Затичваме се. Някой пада. Не е нито Харингтън, нито Ричардс. Колинс. Като минавам покрай него, виждам го, че се държи за лявото рамо. Тече му кръв. Продължавам да тичам. Пада единият от попълненията. Затулил е лице с шепи и се въргаля по надолнището. После ръцете му падат от лицето, започват да се размятат и го спират. Той не става. Задминавам Морис. Каква весела утрин! Настигам Ричардс и Харингтън.

Те са клекнали в дола, дето се срещат двата склона — единият, по който току-що сме се спуснали, и другият, който води Към Ройт. По дола тече вода. В калта и по тревата проблясват люспици лед. Ричардс поглежда към върха на склона, а Харингтън гледа мен. Посочвам назад.

„Колинс и единият от попълненията.“

„Не думай!“

Ричардс не се обръща назад.

„Да пукна, ако тоя склон не е покрит с мини. Обикновени, скачени с жици, и сюрпризки. Копелетата му с копелета!“

Над главите ни жужат като оси трасиращи куршуми. Другите от отделението вече също клечат из дола. Обръщам се и виждам; взвода да преваля хребета. Пак ще има касапница, като при Омсдорф. Трябва да се направи нещо; сега ще ни зачешат с минометите. Сигурно ни наблюдават и пуснат ли танковете — край! А трябва да завършим пробива — да прекосим минното поле, да стигнем до билото на склона и да унищожим картечните гнезда там. Мисля си за всичко това, а не мога да се помръдна. Не мога и да говоря. Клеча, затънал дълбоко в калта; студената влага охлажда приятно протритите места между краката ми. Вече не смея и да се огледам. Харингтън се изправя.

„Единственият начин е да се движим бавно и да внимаваме къде стъпваме. Тръгнем ли направо, ще закачим някоя жица и както са навързани, ще ги възпламеним всичките.“

„Ясно.“

Ричардс не се помръдва. И той е заседнал в калта. Харингтън започва да пълзи по дола.

„Хайде, Ал. Дай да опитаме с тебе. Няма да векуваме тук я! Ще ни избият като псета.“

Той тръгва. Аз го псувам наум и тръгвам след него. Не откъсвам поглед от земята. На два пъти прекрачвам жици, а по едно време забелязвам и колчетата на сюрпризка. Започвам да се треса неудържимо и спирам. Не мога да продължа. Вече съм на открито — ни напред, ни назад. Също както някога на газовия резервоар, напълно скован. Харингтън си пробива път. Да извикам, няма смисъл. Обръщам се. Ричардс не се вижда никакъв. Чувствувам се много самотен. Не виждам никого и се надявам, че никой, не ме вижда.

Свличам се бавно на земята.

Не знам колко време съм останал тъй. Знам само, че трябва да извадя танцовия си инструмент и да се окопая, но нямам сили за това.

Изведнъж забелязвам някой да се спуща по склона към мен. Отначало това е само силует, после различавам сиво-зелената униформа на швабски войник. Разтреперан, вдигам карабината, долепям буза до приклада и се мъча да напипам спусъка през ръкавиците. Дърпам и нищо. А те прииждат. Вдигам предпазителя и пак дърпам спусъка. Само дето не ми изби зъбите. Едва тогава се сещам, че имаше фосфорна граната на карабината. Тя цапардоса единия от войниците и избухна с пламък.