Уилям Уортън - Пилето

Спирам се и обръщам Сканлан към него. Сканлан е моят билет за излизане от ада. Малко подличко, но няма друг начин. Смятам да използувам. Сканлан, за да стигна чак до медицинския пункт.

„Водя Сканлан, сержант. Много зле е ранен.“

Лучеси и сам може да види това. Той вижда също, че аз умирам от страх. И му е съвсем ясно какви са ми намеренията. Да си мисли, каквото ще — много ми пука! И той е жабар като мен, нищо, че е първи сержант. Лучеси оглежда Сканлан. Аз се чудя дали да не драсна към гората. Лучеси едва ли ще ме разстреля.

„Къде е Ричардс? Къде е вторият взвод? Къде е твоето отделение? Изобщо какво става там?“

„Ричардс каза, че идват танковете. Трябваха му противотанкови гранатомети. А нямахме и противотанкови гранати.“

„Ясно, но къде, по дяволите, е Ричардс?“

Лучеси се мъчи да оправи бинта на лицето на Сканлан. Аз все още стискам Сканлан за китката.

„Ей там зад ония дървета. Лежеше на земята, когато раниха Сканлан. Извиках му, но той нито отговори, нито се помръдна.“

Да, ето как работи мозъкът ми. Едва сега си давам сметка, че Ричардс е убит. Ричардс е паднал. Ричардс е мъртъв. Не че съм го обичал, но започвам пак да треперя. Искам да се махна, да изчезна някъде. Сега аз не само бягам в отстъпление; не, искам да избягам. Едвам удържам краката си. Но ме е страх от Лучеси. Сигурно мога да го сваля с една ръка; и все пак ме е страх. Чакам някаква възможност да побягна, да се скрия в земята, да умра от глад, каквото и да е, само и само да изчезна и да остана сам. Все още стискам Сканлан за китката, за да спра кръвоизлива, а той нещо се бъзика с ръкавицата в другата ръка. Изважда нещо от нея иго обърсва о панталоните си. Венчалният пръстен. Прибира го в джоба си. Лучеси ме гледа.

„Ще трябва да се върнеш, Колумбато. Щом Ричардс е убит, ти поемаш командуването на отделението. Както е тръгнало, може да поемеш и целия взвод. Ама че шибана работа. Аз пък ще отведа Сканлан. И ще се разпоредя да пратят противотанковите гранатомети и гранати. Хайде, вдигай си задника и върви!“

Той вече реорганизирва цялата рота. Представям си как размества мислено цветни картончета. Предавам му Сканлан и той го хваща за китката. От лицето на Сканлан се стича кръв и цялата му куртка е окървавена. Лучеси се обръща и хуква с него към гората.

Отново съм сам. Зная си, че ще стигна само до дърветата и ще се скрия там. Ще скоча в някой от окопите, изкопани от отделението. Ще легна вътре и ще чакам нещата да се уталожат. После може да се промъкна до Франция, като се движа само нощем, и да се скрия у някое френско семейство. Явно, че лека-полека полудявам.

Отново прекосявам минното поле, като прескачам жиците и се старая да не поглеждам към мястото, където Лежи Харингтън. Стигам до дърветата и се скривам в една вдлъбнатина в земята. Хич не ми е до окопавате.

Отново започва. Този път са нашите. Някой трябва да е дал като координати тези дървета и да е повикал дивизионната или корпусната артилерия. Скачам и хуквам като луд по склона към Ройт. Земята се тресе, във въздуха се носят бучки пръст и ме удрят. Аз тичам, а те ме шибат в лицето — все едно, че тичам в градушка или пък карам колело след камион, пълен с чакъл. Изведнъж усещам, сякаш нещо ме дръпва за лявата ръка и ме завърта. Поглеждам и виждам от горната страна на лявата си китка дупка с форма на жълъд. От дупката бавно потича кръв. Тъмночервена. Стоя насред полето и не мога да откъсна поглед от нея. Затварям си пестника, но кутрето ми не се сгъва, стърчи. Обръщам си ръката и не виждам дупка от другата страна. Нещо се скъсва в мен и се разплаквам. Да, сега имам право да се върна. Имам право да отида в болницата и да поискам да ме оперират. Ще поговоря с докторите и ще им обясня състоянието си. За мен войната е свършена!

Отляво удря още един снаряд и аз падам на земята. Ушите ми пищят, а когато отривам лице, ръката ми се омацва с кръв. Опипвам си лицето, но ми няма нищо — само драскотинки от пръстта и камъчетата, които са ме удряли. Отново хуквам. Тичам, тичам и излизам на някакъв път в покрайнините на Ройт. Още не съм срещнал жива душа. Откъм града дочувам пукот на ръчно оръжие. Край пътя виждам окоп. Ще се вмъкна в него и ще чакам да дойдат санитарите. Време колкото щеш: войната е свършена. Алфонсо Колумбато ще се прибере у дома като герой, ранен във войната. Чувам да свисти друг снаряд, хвърлям се напред и скачам в окопа.

Войната още не е свършена! В окопа има двама шваби! Насаждам се право отгоре им. Те се мъчат да се измъкнат изпод мен и слагат ръце на главите си. Аз се опирам на стената на окопа и се опитвам да насоча карабината си към тях. Почти съм се посрал от страх, а тия двамата ми се хилят. Изобщо смахната работа. Явно искат да ги отърва от войната. И тъй, ето ни трима в един окоп, мечтаещи да станем цивилни.