Уилям Уортън - Пилето

И в този миг започвам да откачам. Чувам се да повтарям: Ричардс е мъртъв. Повтарям, повтарям като молитва; толкова ме боли за него, че не мога да се спра. Лягам до Ричардс и не мърдам.

Следващото, което си спомням, е санитарят Де Джон, надвесен над мен. Пита ме какво ми е, къде ме боли, но аз само мънкам и плача. Челюстта ме боли чак до ушите. Харингтън е мъртъв, но аз плача за Ричардс. И съзнавам, че това е безсмислено, но не мога да се спра. Де Джон тампонира раната в слабините и я поръсва със сулфамид, но не ми дава обезболяващи таблетки. Оглежда лицето ми и изважда още един бинт. Обинтова долната част на лицето и челюстта, та чак и врата. От погледа му разбирам, че положението ми е тежко, и се радвам. Радвам се, защото няма да участвувам в никакви боеве. Въпреки това ще се опитам да използувам и параграф осми. Продължавам да се вайкам за Ричардс, макар да знам, че това е безсмислено. Гледам да използувам всички възможности, за да се измъкна. Вече нямам ни гордост, ни чест, ни нищо. Искам само да оживея.

Докарват носилка, вдигат ме и ме качват на един джип, който ме отнася до полевата болница. След време ме откарват в болницата в Мец. Оставят ме на някакъв циментов под. В единия ъгъл забелязвам трупове, покрити е одеяла, изпод които се подават обущата. Гледам за Харингтън, но всички са с по две обувки.

Сега пък започвам да си втълпявам, че не съм ранен много тежко и ще ме върнат на фронта. Край мен Клечи някакъв санитар. Пита ме за името и за поделението. Но челюстта толкова ме боли, че не мога да говоря. Само клатя глава. Той изважда личния ми знак и се справя по него. Поглежда под превръзката. Струва ми се, че потъвам. Отново ми, иде да плача и да ги моля да не ме пращан на фронта. Санитарят изглежда весел и ми казва, че не съм много зле и ще се оправя за нула време. Аз го псувам наум, Той изважда някакъв етикет и го закачва е тел на куртката ми. Това вече трябва да означава нещо. Въздъхвам с облекчение. Сега съм само един пакет в ръцете на другите. Нямам карабина, нямам каска. Вече не съм войник. Аз съм болен човек. Идва някакъв друг, запретва ръкава ми и ми удря една инжекция. Изпадам в сънно състояние.

После усещам как ме вдигат от носилката и ме слагат на черна операционна маса. Насреща ми се хили някакъв доктор с чисти ръце, чиста бяла мантия и пръски кръв по очилата. Той поглежда етикета ми, после взема ножица и срязва дрехите до горната част на краката, до слабините. Срязва и бинта и опипва раната. Някой друг срязва обувките ми и ги сваля заедно с останалата част от дрехите. Чувствувам се като малко момченце. След четиригодишна възраст винаги съм се събличал сам, без чужда помощ. Докторът се обръща към мен и пак се усмихва. Но е уморен. Днешният ден явно е бил много тежък за хирурзите.

„Сега ще те приспим и ще почистим малко тая работа. Не се плаши, няма нищо страшно.“

Глупости! Та аз изобщо не се плаша; дори искам да ме приспят. Искам целият медицински Корпус да дойде и ако ще, да се учи на мен. Искам да ме държат по болниците пет години или колкото там е нужно, докато се свърши тая налудничава война. И ще направя всичко, за да не преживее никой това, което аз съм преживял. И съм готов на всичко, само и само да не се връщам на фронта; нека докторите ме режат на парчета, нищо, това пак ще ме радва, щом няма да ходя на фронта.

Когато излизам от упойката, виждам се в друга носилка, с тюфлече, и завит с одеяло. Почти се задушавам от бинтовете по главата; цялата ми ръка чак до китката също е омотана в бинтове. Протягам здравата надолу и напипвам и там бинтове — под пъпа; слава богу, най-важните ми органи са на мястото си, само че са притиснати от бинтовете. От края на пишката ми излиза някаква тръбичка. Успокоявам се напълно. Поне известно време няма да могат да ми дадат Карабина.

Имам чувството, че се издигам нагоре по ескалатор. Приятна ми е дори миризмата на етер, миризма на сигурност, на мир и покой. Оглеждам се и разбирам, че вече не съм в полевата болница. Намирам се в голямо помещение, в което лежат още много хора. Надигам глава, за да огледам по-добре обстановката, и какво да видя! Просто не вярвам на очите си. Към мен се приближава някаква жена в униформа. Не съм виждал истинска жена от месеци. Дори съм забравил как изглеждат жените. Какво нещо, един ден ще мога да се прибера у дома, където има толкова жени; да се прибера с чест, а не опозорен. Сигурно ще получа и пенсия, а хората, които не знаят истинското положение, ще ме смятат за герой. И ще мога да чукам колкото си искам мадами. Тази с униформата се спира и прикляка до мен.