Уилям Уортън - Пилето

„Добре ли си, войниче?“

Виждам на кепето й лейтенантска нашивка. Не мога да отворя уста и говоря през зъби.

„Тъй вярно, лейтенант. Къде се намирам?“

„Намираш се в щаба на дивизията очакваме линейка, която да те откара.“

„Къде ще ме откара?“

„Вероятно в болницата в Мец.“

Изтягам се. Още не са ме разбрали. Добера ли се веднъж до Мец, никога вече няма да ме хвърлят в бой.

„Искаш ли чаша кафе?“

Докато задава този въпрос, тя поглежда етикета, закачен върху мен. Той е по-дълъг и изглежда някак по-официален; вече съм специална пратка. Чудя се дали е друг ден или все още същият. Струва ми се, че са минали седмици, откак излязохме от гората и се спуснахме по склона към Ройт. За миг ми минава през ум, че войната все още продължава. Кой ли е отдельонен сега? Дали са превзели Ройт? Преставам да мисля за това. Нали съм вече тиловак; нека ония на фронта да мислят за боевете Жената лейтенант е прочела вече етикета.

„О, извинявай. Тук пише, че си ранен в стомаха. Не е позволено да приемаш течности. Отначало видях само лицето и помислих, че нямаш други рани. Много извинявай.“

Май за първи път ми се случва лейтенант да ми се извинява. Измъквам бинтованата ръка изпод завивката, за да предизвикам още малко съчувствие, но жената вече се е спряла при друг. Ясно, щом не може да ми поднесе кафе, какво да прави повече при мен.

Слагам глава на възглавницата и се мъча да си припомня действителността. Държа да си припомня какъв калпав войник съм аз. Готов съм да лъжа всеки друг, но себе си не искам да заблуждавам. Хубав урок получих. Сега вече ми е ясно колко лесно ще е да се представя за голям герой. Ще трябва да изградя живота си върху основата на всичко онова, което зная за себе си. Докато си мисля за тия неща, унасям се в сън.

Болницата в Мец е истинска болница. Искам да кажа, че не е училище, превърнато в болница, нито пък казарма; открай време си е била болница.

Два дни след настаняването ми тук ми правят първата операция. На стомаха. Впрочем не точно на стомаха. Получил съм някакво вътрешно разкъсване. След операцията ми показват шрапнела. Прилича ми на дребните монети, които слагахме на линията при гарата на Шейсет и девета улица, та като мине влакът, да ги размаже. Докторът казва, че съм късметлия, защото шрапнелът е минал само на косъм от семенния канал. Предполага, че е шрапнел от американски снаряд. Дали пък не ме мисли за шваба, който се е вмъкнал тук, за да се лекува безплатно?

Не съм на ничия страна. Дори вече не ме интересува кой ще победи. Аз съм извън играта Лежа си по цял ден в леглото и се наслаждавам на спокойната, нормална атмосфера. Вътрешностите ми лека-полека се оправят. Не помня някога да съм бил по-щастлив. Сутрин, още Преди да дойде сестрата и да разбуди всички, и преди да са разнесли портокаловия сок, аз се събуждам, лежа със затворени очи и си мисля как само се измъкнах. Измъкнах се от всичко, не само от войната. И сега съм пленник, но пленник на света. Вече не воювам. И всичко ми се струва без значение — едно вълшебно усещане.

Всяка сутрин ми хвърлят пакет цигари на леглото. Безплатни цигари. „Още един кашон цигари за момчетата отвъд океана.“ Така ставам пушач. Вече и не мисля да ставам най-силният човек на света. Само гледам да преживея и да не си навлека голям позор. Лежа в бялата постеля и не движа нищо друго освен здравата си ръка. Една чиста, много чиста ръчица, която други чисти ръце мият всеки ден. Слагам бялата цигара в устата си и изпускам пушек помежду превръзката. Всъщност не съм истински пушач, само издухвам пушека и го наблюдавам. Уча се да правя кръгчета от дим. Някога чичо Цеаар ми правеше такива кръгчета, тъй че зная как става това. Въздухът в помещението е неподвижен и само след няколко дни ставам истински специалист в правенето на кръгчета. Но не гълтам дима, има време за това. Като поема дълбоко дъх, все още усещам болка, а пък закашлям ли се, то е цяла трагедия.

Всеки ден превръщам двадесет цигари в кръгчета от дим. На всеки половин час си отпускам по цигара. На стената има часовник и се наслаждавам на всяка минута. Не съм допускал, че времето може да бъде толкова сладко нещо. Струва ми се, че никога досега не съм живял в настоящето. Сега забравям всичко минало, а колкото до бъдещето, мисля най-много за половин час напред. Но всяка от тези половинки е изпълнена с повече съдържание, отколкото повечето дни в живота ми.

С мене лежат още много други момчета, но техните рани, най-вече стомашни, са много по-тежки. Всички те са на системи. Аз имам само тръбичката, през която пикая, а иначе съм, кажи-речи, свободен човек.