Уилям Уортън - Пилето

— Тъкмо ми направиха третата операция я ми съобщиха за теб, Пиле. Обясниха ми, че и в Кентъки и ме молиха да дойда да разговарям с теб. Дори твоята стара вещица два пъти идва у дома да ме моли. Аз не исках да дойда. Не исках да видя никой, който ме е знаел какво представлявах преди. Знам, че вече не съм същият и няма какво повече да се преструвам. Ние с тебе, Пиле, бяхме много близки, много се разбирахме. Но не можех да кажа това на старата ти; а тя току ревеше пред майка ми. Представяш ли си? Тя да реве, тя, която тровеше гълъбите ни и прибираше бейзболните топки! Е, видях, не видях, обещах й да дойда.

Дойдох тук, поразговорих се с дебелогъзия Уайс, после започнах да говоря на теб — как и какво сме правили, за гълъбите и всякакви такива глупости. А ти, ти си някаква шантава птица, само клечиш и зяпаш през прозореца и никакво внимание не ми обръщаш. Ето, и сега не ме слушаш. И двамата сме изкелефещени, Пиле, страхотно изкелефещени. Струва ми се, че много късно пораснахме.

Млъквам. Каква полза да говоря? Има ли изобщо полза от каквото и да било? И без това никой с никого не говори искрено, макар хората уж да са нормални. Всички само продават фасони и гледат да те минат.

Затварям очи, облакътявам се на коленете си и подпирам глава с ръце. Все още не бива да натискам много лявата страна. Мисля си: повече да не идвам при Пилето. И аз вече не издържам. А Уайс може да си въобрази нещо и, току-виж, ме заключил в някоя от тия килии.

Отварям очи и виждам Пилето да стои прав, облегнат на решетките. Ухилил се е до уши и ме гледа право в лицето. Очите му дори не шарят.

— Брей, да ти се не види, Ал, все същото лайно си.

— Господи! Това ти ли си, Пиле! Ти ли си?

Не мога да повярвам. Той се е облегнал на решетките и лицето му се подава между железата. Толкова е отслабнал, че ако се обърне настрани, ще може да мине между тях. Докато клечеше или пък седеше, не му личеше колко е отслабнал. А е станал и по-висок. Той винаги си е бил дребничък, а сега е дори по-висок от мен. Ставам и се приближавам до него.

— Това си ти, Пиле, разбира се. Добре ли си?

— Как да ти кажа, Ал, не съм добре, но че съм аз, аз съм.

Да той е, само ми изглежда различен.

— Ами тая птича история? Само не ми казвай, че през цялото време си се преструвал. Ако си слушал и си ми се присмивал, ще те удуша с голи ръце.

— Точно така, Ал. Преструвах се. Преструвах се на птичка; а сега се преструвам на себе си. Измислих го, докато ми говореше. Сега съм си аз, така поне мисля, Впрочем и това не е съвсем вярно, защото не зная кой съм аз, зная само, че не съм птица.

— По дяволите! Просто не мога да повярвам. Искам да кажеш, че си спомняш всичко; че вече не си луд?

— За последното не съм сигурен, Ал.

Ал е надебелял. Сега ще трябва да мине в тежка категория. Трябва да има най-малко сто и осемдесет паунда. С тези бинтове на главата прилича на героя от филма „Невидимият“. Очите му са същите — дълбоко разположени, страшни, но погледът е по-мек и някак тревожен. Имам чувството, че ако направя някакво бързо движеше, той ще отскочи.

— Значи тъй, Ал, ето ни пак заедно. Момчето птица среща момчето чудо. Не зная само как ще намерим изход от всичко това. Нима можем да се заблуждаваме и да мислим, че то има някакъв смисъл, някаква логика?

Пилето се засмива тихо и кляка пред решетката. Кляка нормално, както клечеше някога в гълъбарника или когато наблюдаваше гълъбите на улицата: на цяло ходило, с опрени на коленете ръце и обърнати нагоре длани. Докато ме слуша, килва глава на една страна. У него все още има нещо птиче.

Наблюдавам Ал. Очевидно му е много трудно да реши как да разговаря с мен — дали като с болен, като с луд в лудница или като със своя стар приятел Пилето.

— Какво ще правим сега, Пиле? Аз съм в безизходица. Не мога да стана друг, а и не мога да се заблуждавам както някога. Свършено е с мен, знам си. Няма го вече някогашният Ал.

— Не, не знаеш, Ал, само си мислиш, че знаеш. Защото така е по-лесно — тихо самоубийство без кръв и без смърт. Чуй какво ще ти кажа, Ал: луди са може би онези, които виждат нещата ясно, но намират начин да се помирят с всичко.

Пилето поема въздух бавно, мъчително. Говори бавно, не както някога, когато говореше с пет мили в минута.

— Слушай, Ал, ние с тебе бяхме много хубаво предприятие. Ти беше в състояние от най-незначителната случка да направиш истинско приключение — като героите от комиксите. Момчето птица и момчето чудо — за тях животът беше игра. Справяхме се с всичко като филмови герои. Нищо не можеше да ни засегне. Това е много особено качество, нали знаеш. Толкова добре играехме, че не беше нужно да си измисляме игри. Само че ние се оказахме дивечът.