Уилям Уортън - Пилето

— Добре де, Ал, всичко е една лудост. Това за летенето може да съм го съчинил несъзнателно. Но ето сега сме отново двама, нека измислим как да живеем. Да пуснем в действие стария комбинат.

Седим мълчаливи няколко минути. Страх ме е да поставя въпроса особено пък след тая история с летенето. Знам ли го как ще реагира? Току-виж, пак взел да клечи насред помещението. Но не мога да се сдържа, трябва да му кажа.

— Това ми хрумна, кажи-речи, насън, Пиле. Страхотен сън. Като се събудих, разсмях се е глас. Знаеш ли, накарах Уайс да се разпореди да пратят тук всички бейзболни топки, ония, дето майка ти ги задигаше.

— Да, помня. Ти ми каза.

— Не знаех, че си ме чул.

Не мога да повярвам, че майка ми е държала тези топки толкова години. Докъде ли не стигат хората в стремежа да си осмислят някак живота.

— Та именно с топките започна тоя сън. Събудих се посред съня, а после го оставих да продължи, както човек прави с хубавите сънища. Разиграем ли докрай тоя номер, ще прецакаме Уайс като нищо. Армията ще ти определи не сто, ами сто и петдесет процента инвалидност, само и само да се отърве от теб. Първо ще наговоря на Уайс куп глупости: как си давал признаци, че се оправяш, и като съм споменал за топките, съвсем си се опомнил. Ще добавя, е, нещо сълзливо: колко те е измъчвало чувството за вина, понеже майка ти задига топките. Може дори да му кажа и за неудържимото ти желание да летиш и да го свържа с топките, които непрекъснато летят във въздуха. Ще му пусна и една супердраматична версия за полета ти от газовия резервоар. И тук вече ще предложа да донесат топките в твоята клетка и само да гледат какво ще стане. Той ще се хване. Да пукна, ако не се хване.

Уайс започва да хъмка. Няколко пъти си поглажда долната челюст, после се опитва да обхванех едната ръка дебелото си туловище, а с другата да се облакъти на нея. Но е толкова дебел, че не успява. Как е възможно да си психиатър, щом не можеш да се прехванеш е едната ръка през гърдите, да се облакътиш с другата на нея и да си погладиш брадата? Сигурно е ужасно да си психиатър в армията и да си нямаш брада, че да си я погладиш. Тия нещастници по десет години се учат в училище как се поглажда брадата и как най-хубаво се хъмка, но попаднат ли в армията, брадата отива на Кино. На Уайс ще му отива брада, една хубава черна брада, хем ще му скрие диплите на гушата.

И тъй, рано-рано на другия ден ние се понасяме по коридора, Уайс, Реналди и аз. Реналди е живо доказателство, че не е задължително да си в казармата, за да ненавиждаш армията.

Уайс върви напред с папката си, заредена с чисти листа. След него е Реналди с много сериозен и служебен вид. Аз завършвам колоната, помъкнал кутията с топките. Те миришат на плесен и са от всякакъв чешит — значи, не е възможно да са купувани сега, Това са си оригиналните топки, задигани някога една по една. Най-голямата колекция на света. И за нея трябва да се благодари на майката на Пилето, ястреба на игрището, гробокопача на бейзболните топки.

Стигаме до килията и Уайс отстъпва встрани, за да отвори Реналди вратата. Психиатърът започва да се клати напред-назад, целият се клати, сякаш върши с въздуха оная работа. Вирнал е глава и зяпа тавана на коридора. Прилича на хористче-чудовище; в гладичкото му лице има нещо евнухско. С едни гъсти мустаци то би могло да се позаличи. Просто го чувам как пее, хванал горно „до“: „Господи помилуй, господи помилуй“.

Стигнал съм до най-интересното и Пилето се смее. Да, смее се, колко е хубаво това.

Реналди отваря вратата и Пилето се доближава с подскоци до нас. Пляска е криле — знак, че е гладен. Уайс се стряска, „забравя“ черковния хор и гледа като отровен. После отваря папката и започва да пише нещо. Реналди отваря втората врата.

— В това време, Пиле, ти взе да подскачаш, да размахваш ръце, да тичаш из помещението и да рипаш срещу стените, както само ти можеш. На нас ни беше нужен един от най-хубавите ти птичи номера. С един последен скок ти кацна на прага на тоалетната.

Уайс е стъписан. Само стои и така се накланя напред, че едва не пада. Ръцете му — в едната писалката, в другата папката — висят безпомощно. Лашвам го с кутията с топките, та да влезе вътре. Реналди заключва вратата.

Подминавам Уайс и отивам към Пилето. Той скача към мен. И започва да цвърти — гладен е. Слагам кутията пред него.

„Ето, Пиле, това са бейзболните топки, дето майка ти ги свиваше от играчите. Не е нужно да се тревожиш повече за тях.“

Отстъпвам към Уайс и Реналди. Знам, погледна ли някой от тях в лицето, ще се пръсна от смях.