Уилям Уортън - Пилето

— Чудесно. И сега сме простреляни.

— Не, положението не е толкова лошо, Ал. Все още съществуваме. Аз зная, че не съм в състояние да летя, дори вече нямам такова желание. Ти си даваш сметка, че не можеш да гълташ гвоздеи и да изплюваш камъчета. Но какво от това? Все още можем да съберем нещата и да ги сглобим така, че всичко да се оправи.

— Какво означава това, Пиле? Ти да клечиш в клетката и хората да те хранят, а аз да се върна при щангите и да се изпотрепвам, само и само да мога да прикова за три секунди нечии рамене върху тепиха. Това ли искаш? Не, не го виждам.

— Слушай, Ал, ако трябва да разтълкувам собствената си мисъл тя, струва ми се, означава, че ние сме луди. Луди сме, понеже не можем да приемем, че нещата възникват без всякаква причина и нямат никакво значение. Не можем да гледаме на живота просто като на писта с препятствия, които трябва да се преодолеят някак. Струва ми се, че нормалните, онези, които уж не са луди, точно това правят — гледат да минат някак препятствията. И така си живеят ден след ден, защото винаги идва нов ден, но когато дните им се свършат, те затварят очи и наричат себе си мъртви.

Ал ме гледа право в очите. Той все още не е уверен дали говоря смислено. Според мен точно това правя, но знам ли, напоследък често пъти се лъжа. Не мога да сдържа усмивката си.

Остави ги тия, Пиле. Нека ти кажа първо нещо друго. Никак няма да ти е лесно да се измъкнеш оттук. Твоят психиатър, дебелогъзият Уайс, е решил да те използува — а друг такъв случай едва ли ще му се падне някога в живота. Затова няма да допусне да излезеш оттук.

— О, той не е лош човек, Ал. Та нали той те доведе тук заради мен и ето че аз се оправих. Не можеш да отречеш, че е постъпил правилно. Аз вече не съм канарче и реша ли да изляза оттук, ще изляза. Само че още не съм готов за това. Нужно ми е още малко време, за да премисля нещата, да видя как ще уредя живота си така, че той да не е мъчение за мен и да живея истински.

— Ти май не ме разбра, Пиле. Тук ти си нещо като затворник. Не можеш да си излезеш току-тъй.

— Това не ме тревожи, Ал, ще изляза. Това не е проблем.

— Добре де, добре. Тогава ще подбудим Уайс да ти издаде необходимите документи. Ще получиш пенсия и ще си живееш като цар, без някой да ти виси на врата. Какво ще кажеш?

— Това не е достатъчно, Ал. То е все едно да бягаш с препятствия, да се измъкнеш някак, за което вече говорих. А ние можем да постигнем нещо по-добро.

— Нищо не разбираш ти, Пиле. Аз пък ти казвам, че това тука е истински затвор. Първо имаш тия две врати; да речем, че се справим с тях. После идва вратата на отделението. Там може да ни помогне Реналди. Но цялото място е оградено с много висок зид и на всеки изход стои пазач. Ако си мислиш, че можеш да прелетиш над този зид, значи, още не си добре.

Гледам Пилето право в очите. Никак не ми се ще да му причиня болка, но трябва да зная какво се е случило.

— Кажи ми, Пиле, какво се случи с тебе? И как в края на краищата попадна тук?

Виждам, че на Ал му е неудобно да пита. И разбирам, че трябва да му разкажа нещо.

— Виж какво, Ал, с мен просто се случи нещо, както се случват и много други неща. Ако Щеш, вярвай, раниха ме на остров Уайхеке, близо до Нова Гвинея. Японска картечница, струва ми се, двадесет и пети калибър.

Когато се свестих, намирах се в някаква нажежена голяма палатка. Слънцето така печеше, че всичко ми се виждаше жълто. Бяха ми закачили разни тръби и тръбички. Лежах на гръб и не можех да се помръдна. Наоколо се виждаха дълги редици походни легла и бутилки, пълни с кръв или вода. Пак изгубих съзнание. Когато дойдох на себе си, чух невъобразим шум. Покрай мен бягаха хора; разнасяше се карабинен пукот. Сутрин ли беше или вечер, не мога да ти кажа. В другия край на палатката се вдигаше тупурдия. Някакъв японски войник се вмъкна вътре. Тръгна покрай леглата и взе да бучи с щика. Нямаше никакви викове, чуваше се само как щикът се забива и разпаря платното на леглата, излизайки чак от другата страна. Скъсах тръбичките, проврях се под палатката и хукнах. После започнах да летя. Прелетях над палатката и се отправих към джунглата. Когато се обърнах, виждаше се само палатката на брега и лъсналото отвъд нея море. После… после те чух да ми говориш за гълъбите. Вярваш, не вярваш, това е, което си спомням.

— Глупости, Пиле, стига с тия смахнати работи! Та може ли човек да хвърчи?! Кажи ми какво според теб се е случило в действителност.

— Точно това, Ал.

— Ти си непоправим.

Ал се поотдръпна. Не исках да го лъжа, а ето, че той се разтревожи.