Уилям Уортън - Пилето

„Ти къде ходиш бе? След малко се измъкваме оттук и влизаме в градчето. Само че там има танкове. Къде са противотанковите гранати?“

„Харингтън свърши. Сюрпризка.“

„Отвратително! Господи, трябва да се измъкнем час по-скоро оттук. Пак ви питам, къде са противотанковите гранати?“

„У единия от попълненията. Той е на хълма зад нас.“

„Ама че шибана работа! Не можем без гранатомети! Минометите бият все по-близо. Ако ни открият, свършено е с нас. Къде се дяна лейтенантът?“

Ричардс търчи напред-назад и каканиже. Уплашен е не по-малко от мен, но все пак премисля какво трябва да се направи. Оставя ме и хуква при другите. Аз се строполявам и се хващам за земята. Няма да мръдна оттук. Каквото ще да става. Нека танковете бият; нека немците ме вземат в плен; нека ме съди военен съд, нека се опозоря. Готов съм на всичко. Аз съм мъртъв, няма ме. Тия неща не ги казвам на глас, само си ги мисля, но все едно. Вече съм се издигнал дори над страха, над всичко. Искам само едно: да свърши веднъж завинаги тая дивотия.

В този миг Ричардс се изправя и с ръка дава знак да вървим. Всички престават да копаят и стават. Гледам, че и аз ставам. Вече не мисля. Само правя това, което правят другите. Каква маймуна! Те тръгват към превала, първо Ричардс, после Ванс и Сканлан, после другото попълнение, после аз. Но зад нас има още. Всичко е невероятно объркано.

Изминали сме едва петдесетина крачки, когато наблизо пада мина. Всички залягаме. Когато ставаме, попълнението се обръща, оглежда се и хуква обратно надолу по склона. Ако не закачи някоя мина, пак е добре.

Пак тръгваме напред. Още не се виждат танкове. Възможно е Ричардс да греши. Умът ми заработва отново. Но ето че започва! Изневиделица! Без да се чуе звук. Осемдесет и осем милиметровите. Вече съм на земята: Тя трепери под мен. Не чувам дори двигателите им. Навсякъде хвърчи пръст. Надигам глава, но започва пак. Земята се тресе под мен, обаче аз все още съм добре. Дори се радвам, защото всичко вече ми е безразлично; така е къде по-лесно. Чувствувам се откъснат от всичко, все едно, че съм зрител на военен филм.

Някой вика за помощ. Ванс. Той тича с каската в ръка. Оставя диря от кръв. Шрапнел е заковал ръката му за каската. Някой пред мен изохква. Оглеждам се. Виждам лицето на Сканлан. Той започва да пищи. Не, това не е лицето на Сканлан, това е лицето на смъртта. От оголения череп се процежда кръв.

„Очите ми! Нищо не виждам! Помогнете!“

Става и тръгва, залитайки, Към мен. Как ще вижда — цялото му лице е размазано и някак изместено на една страна, като маска. Над едното му око виси месо, другото пък е излязло от орбитата и виси на бузата. Носът му и горната устна не са на мястото си. Виждат се оголеният венец и зъбите. Някои са счупени и вбити навътре. Допълзявам до него, хващам го за коленете и го смъквам на земята.

„Не си пипай лицето!“

Сканлан седи и продължава да стиска карабината. Аз клякам пред него, хващам кожата на лицето и се мъча да я наместя. Но нищо не става — тя се е набръчкала и стои като гума. Тогава намествам носа в средата на лицето и помолвам Сканлан да го държи за малко, докато си извадя аптечката. Обаче ме мога да си спомня къде е тя. Викам за помощ, но зад мен вече няма никой, а Ричардс е залегнал далеч напред. Извиквам още веднъж, но той не се и помръдва.

Измъквам аптечката на Сканлан и изваждам превръзката. Макар да ме е страх, че пак ще ни запердашат, ръцете ми не треперят. Превързвам хубаво главата на Сканлан и завързвам бинта отзад. Той току преглъща кръв, а тя тече все повече и повече. По дяволите таблетките; уж свестявам Сканлан, а пък мен нещо ме унася. Мозъкът ми работи, обаче бавно; сякаш аз не съм аз.

Викам на Сканлан да хвърли тая карабина. Той вече не говори, само охка тежко. Сваля лявата си ръкавица и виждам, че двата му средни пръста ги няма. От ръката му също блика кръв. Сграбчвам го здраво за дясната китка, изправям го на крака и започвам да тичам назад с него. Той скоро ще угасне, а не мога да го нося. Всеки миг може да угасна и аз. Усещам главата си празна. Сканлан се отскубва от мен, връща се и взема ръкавицата, в която са двата му пръста. Държи я в здравата си ръка. Господи! Какво ли е намислил!

Прекосяваме някак минното поле. Този път избикалям по надясно. Забелязвам само две мини. Започва да ми се струва, че мини вече няма. Когато бе разкъсан от тях, Харингтън сякаш ;ги обезвреди всичките. Дори ми се струва, че ако настъпя някоя, тя няма да експлодира. Ето докъде съм стигнал.

Връщаме се до края на горичката, където сварваме Лучеси, първия сержант. Той крещи: „Кой е там? Къде ходиш бе?“