Уилям Уортън - Пилето

Влизаме в градчето. Една сграда не е останала. Трябва да е бомбардирано от въздуха; само артилерията не може да го изравни така със земята. Наблъскват ни в избата на нещо, което ще да е било къща. Тя е до черквата. Фасадата на черквата е почти непокътната, останалото е прахоляк.

Лейтенант Уол, офицерът за свръзка от първи батальон, е все още тук. Отиваме с Ричардс да поговорим с него. Той ни обяснява, че в другия край на долината има градче, наречено Ройт. Вече се развиделява и лейтенантът ни сочи някакви бели точици близо до хоризонта — на около миля и половина от нас. Ройт, изглежда, е център за свръзка в тази част на фронта. Швабите го защищавали като бесни. Из града и около него шетали най-малко десет танкове „Тигър“. И патрули колкото щеш. Уол казва, че неговата част се намирала в Нойендорф от десет дни и вече е дала двайсет и седем убити и ранени. Показва ни стражевата охрана на нашия взвод. Според него сигурно ще се наложи да атакуваме Ройт; цялата дивизия била задържана тук.

Щом се връщаме в избата, стомахът ми се разбунтува. Уплаша ли се, нищо не може да му помогне, да не говорим, че чувствувам главата си празна. Целият треперя вътрешно. И аз ще бъда един помощник-отдельонен — здраве му кажи! Не виждам друг начин да се измъкна от тая гадост, освен да ме цапне някой куршум.

В избата е задимено й мирише, но пък е топло. Момчетата от отделението спят, натъркаляни на сламениците покрай задната стена. В една дъгообразна ямка до вратата гори огън. Някога в нея сигурно са държали картофи. Комин няма, тъй че пушекът се стели по тавана и излиза през вратата по стълбите. От кръсти нагоре всичко е пушек — трябва да се превиеш одве, за да можеш да дишаш и да виждаш къде стъпваш. Входът е затулен с одеяло и само огънят дава светлина. Помещението вони на дим, пръдня и крака.

Излизам навън да потърся нужника той е до останката от задната стена на черквата. През развалините е отъпкана пътечка дотам. Развиделява се все повече и от светлината студът сякаш понамалява. Колър и Шнайдер са на пост; виждам ги да стоят в окопа на една могилка. Господи, дано само не даваме патрул!

Клякам и се издрисквам. Сигурно никога вече няма да мога да се изходя като хората. Три месеца от задника ми тече само вода. Тоалетната хартия е надяната на дръжката на шанцов инструмент. Избърсвам се около пет пъти — да обера добре всичко, изправям се, закопчавам се и хвърлям отгоре няколко лопатки пръст. Нужникът едва е започнал да се пълни; ще ми стигне поне до атаката.

Следващите десетина дни минават сравнително добре. Не даваме патрул, вземат хора само за стражевата охрана. Спя по много. Все се свирам в избата. Единственият начин да ме надупчат тук е с пряко попадение. Но от миля и половина това надали е възможно.

Чувствувам се в безопасност, обаче умирам от страх само при мисълта за атаката.

Ох! Тръгваме в четири сутринта. Правим дълъг обход наляво и влизаме в някаква гора. Борова гора, която се вклинява в един хълм и преваля малко отвъд по посока на Ройт. Но оттам нататък е открита местност… Промъкваме се благополучно до другия край на гората. Ричардс ни заповядва да се окопаем. Часът е към пет, а атаката е насрочена за седем. Нашият преграден артилерийски огън трябва да започне в шест и половина. Ето, цялата тая история започва отново. Отначало просто не ти се вярва, че такова нещо е възможно. После, като ти дойде до главата, то е толкова реално, та мислиш, че никога няма да свърши. Ето, сега ще започне, знам си аз; обзема ме безумен страх.

С Харингтън сме залегнали в края на гората. Вече просветлява и виждаме къщите на Ройт. Дотам има не повече от триста-четиристотин ярда. Харингтън казва: ония може да са се изтеглили. Къде ти, ще се изтеглят от център за свръзка! Освен ако не са намислили да зарежат целия този сектор от фронта. Но не го виждам — швабите такова нещо няма да направят. За да си смел, изглежда, трябва да имаш по-малко мозък; или пък е нужна способност да се самозалъгваш.

Студено е, а не разрешават да се пуши. Ричардс ми нарежда да обиколя всички и да проверя дали е в ред оръжието им, патрондаши, гранати и други такива. Не вярвам някой да го е страх повече от мен, та дори двете нови попълнения. Но какво са видели те?

С радост се връщам в нашия окоп, скачам вътре и се сгушвам, колкото е възможно по-ниско. Колко приятно е да усещаш здрава земя зад гърба си. Уплашен ли си, няма нищо по-успокоително от допира и мириса на земя. Нищо чудно, че някога хората са живели в пещери.