Уилям Уортън - Пилето

„Кой е тоя идиот? Не стреляй!“

Беше Ричардс, който хукна да гаси швабата. Забравил за мините, хуквам и аз и помагам да очистим оня от фосфора. А фосфорът се е пръснал на малки огънчета, които изгарят всичко. Швабата пищи, а ние го бръскаме като луди, за да го очистим от тия огънчета. Той си смъква шинела и куртката и там, дето го е ударила гранатата, виждаме голямо кървавочервено петно.

„Ти какъв дявол търсиш тук? Нали беше с Харингтън? Аз хванах тоя педераст да ме преведе през мините, та след нас да мине и взводът. Вдигай си задника и тичай при Харингтън. Кажи му да ни чака при боровете горе.“

Тръгвам покрай склона в посоката, която беше взел Харингтън. Започва минометен огън: Една мина пада точно на хребета пред мен, но след взрива разбирам, че не е мина. Завързвам се. Подскачам между жици и сюрпризки, сякаш играя на дама. Засега благополучно. А само преди няколко минути не можех да се помръдна.

Харингтън е седнал на земята. Държи се за коляното и се люлее напред-назад. Карабината му е на земята до него. Той пищи!

„Ох, божичко! Господи боже мой! Майчице мила! Крака ми-и-и! Ох, господи!“

Сядам до него. Лицето му е зелено. От коляното тече кръв, която блика между пръстите на ръцете му. Иде ми да повърна. Долната част на крака му, под коляното, се държи само на парченце месо. От разкъсаното място стърчат изпочупени кости. Другият му крак е надупчен от шрапнели, които са се забили през панталоните и обущата. Харингтън ме поглежда и очите му ми се струват като две черни дупки.

„Господи! Ще ми изтече кръвта. Помогни ми, Ал! Спри я! Исусе Христе, помогни ми!“

Ръцете ми треперят, но все пак успявам да си сваля колана. Навивам го стегнато до разкъсаното. Притягам го още и се мъча да го закопчея. Но пръстите ми са хлъзгави от кръвта. Най-после вкарвам края в месинговата катарама и го закопчавам. Харингтън пуска крака си. Сега кръвта само едва църцори. Изваждам превръзка от аптечката си. Слагам тампон върху разкъсаното и го превързвам над колана. После подавам на Харингтън манерката си и го карам да глътне няколко обезболяващи хапчета. Забравил съм да сложа сулфамид, затова повдигам, превръзката, за да поръся вътре. Ами — това е. Харингтън се е подпрял на ръце и гледа долната част на крака си, която виси на една страна. От обувката няма и следа и от разкъсаното стъпало също стърчат кости.

Страх ме е да вадя шрапнелите от другия крак. Харингтън губи съзнание. Сега лицето му е бяло като платно и той плаче. Майната му на Ричардс; ще вървя да търся санитар. Те сигурно се навъртат в гората. Досега не съм казал дума на Харингтън. Мъча се гласът ми да звучи спокойно.

„Не мърдай! Ще ида да доведа санитар.“

Харингтън кима. Хапе долната си устна и се хваща за здравия, божем, крак. Аз подпирам внимателно отрязания на каската. Забивам карабината му в земята, с цевта надолу, та санитарите да могат да го намерят. Поглеждам го още веднъж и тръгвам обратно по склона.

Господи, тука е гъчкано от мини! На всяка крачка се натъквам на жици. Чудя се как още не съм закачил някоя. Може пък да съм надмогнал нещо в самия себе си. След двайсет-трийсет крачки се оглеждам, за да запомня мястото, че нали трябва да доведа санитарите. Харингтън, който ме следи с поглед, ми махва. Махвам му и аз и продължавам надолу по склона. Не съм изминал и три крачки и изтрещява страшен взрив. Обръщам се и виждам тялото на Харингтън във въздуха. То се превърта веднъж и тупва на земята с отскок. Хуквам обратно, като прескачам през мини и жици.

Разкъсан е на две. Стомахът му е отворен. По лицето няма и драскотина, но той е вече мъртъв. Червата му лъщят и се слягат сред още струящата кръв. Извръщам се и повръщам.

Излишно е да викам санитарите. Коленича предпазливо. Зад гърба на Харингтън, между ръцете му, на които се беше подпрял, изглежда е имало мина сюрпризка. И той просто е легнал на нея. Отново ме обзема безумен страх.

Не знам колко време съм седял край него. Може би две минути, а може и двайсет. Умът ми се блъска като птиче в клетка и отказва да работи. Давам си сметка, че плача; не мога да свикна и това си е.

Става по-светло; мъглата се вдига; над Ройт възхожда оранжево, слънце. Трябва да предприема нещо, Изправям се и тръгвам предпазливо по склона. Прескачам мините, сякаш прескачам пукнатини по тротоара. Съзнавам, че все пак не съм достатъчно внимателен. Умът ми е скован. Стигам до билото на хълма.

Вдясно има горичка, Целият взвод се е събрал там. Зървам Ричардс. Всички се окопават като бесни. Ричардс се втурва към мен.