Уилям Уортън - Пилето

Заговарям пак за някогашните наши преживелици, обаче започвам да омръзвам на самия себе си. Ние с него прекарвахме много време заедно, шляехме се по Шейсет и девета улица или ходехме в петък вечер да вземаме книги от Общинската библиотека, но за тия неща не си струва да се говори. Подхващам за нашата гимназия и за онова скапано шкаф че, от което така добре си преживяхме, но пак не върви. Той, струва ми се, помни всичките тия работи и не ще да слуша повече за тях. Сигурен съм, че иска да чуе нещо за мен, но не може да ми каже.

Готов съм да говоря, да му разправя всичко. Не знаех каква голяма нужда съм имал да разкажа някому. Пък на Пилето ако не кажа, на кой друг?

След основната подготовка ме изпратиха в Европа като попълнение към Осемдесет и седма дивизия. Започнах разказа си с хубавите неща, с разни смехории; как се возехме с камионите след танковете, а пък едно време — приказка. После за френските мадами и чак след това за калищата в Саар. После му разправих за Мец и как Двайсет и осма атакува оная тъпа височина при форт Жана д’Арк, и какво се случи с Джо Хигинс. Той играеше от лявата ми страна в училищния. Голяма мъка беше, докато стигна до най-важното.

По времето, когато влязохме в Германия и предстоеше да направим пробив в линията Зигфрид, аз, ако щете вярвайте, бях вече сержант. Не че бях кой знае какъв боец, но просто нямаше голям избор. Едно нещо не знаех за себе си — че съм късметлия. Макар то да не беше единственото, което не знаех за Ал Колумбато.

Открих, че се страхувам повече от всеки друг от неща, срещу които съм безсилен; да кажем, артилерията. Разни дребосъци, копелета, дето ги е страх да те погледнат в очите, дето мога да ги размажа само с един ляв, си седят под артилерийския огън в окопа и не им пука; окопът се срутва, а те кльопат шоколад или си разправят вицове. О, страх ги е и още как, ама на, устискват някак. Не знам как става тоя номер — хем да те е страх, хем да се държиш достойно. Аз умирам от страх да не ме обезобразят и осакатят. Все се виждам ранен и окървавен. Моята шибана влюбеност в собственото ми тяло ми разгонва фамилията. Стигам дори дотам, че страхът ми започва да ме плаши. Страх ме е, че някой път ще драсна, накъдето очите ми видят, и ми струва страхотни усилия да не побягна дори в случаи, когато няма нищо страшно. Вече всички ме знаят — нахаканият сицилианец, който умира от шубе.

Имаше едно дребничко еврейче, едва ли да влезе в категория „петел“, което стана отдельонен. Заслужаваше си момчето. Винаги знаеше кога да върви напред и кога да спре; и винаги мислеше. Това е то истинският войник. А великият Ал само мислеше как да не напълни гащите, буквално. Дишаше дълбоко и гледаше да не търчи често до полевата кухня.

Колко пъти се престраша да се направя на луд, та да ме хване параграф осми, толкова пъти ни изтеглят от бойната линия и после се мъча да си събера частите. Не спя много. Все ме гони дрисъкът. Ръцете ми така треперят, че едва мога да зареждам пачката. И това е постоянно, а не само когато положението е напечено. Сякаш слабеещото ми тяло си ама някакъв друг, свой център, който го командува. Умът ми, мозъкът ми, нямат нищо общо с него.

Луис и Бренър — Бренър е еврейчето — получиха порция олово на кръстовището в Омсдорф. От старите никой не е останал и мене ме правят помощник на Ричардс. Ричардс дойде като попълнение в Саар. Слагам си аз нашивките с много едри бодове. Сигурно скоро ще се наложи да ги махна; без друго ще ме разберат що за войник съм.

Съсед по легло ми е Харингтън. Той е бил в специалните части и през зимата е хванал ставен ревматизъм из окопите в Ардените. Дойде преди две седмици. Той е дявол и се досеща, че скоро ще се разкапя съвсем. Точно преди да ни изтеглят от предната линия, Морган ме беше турил патрул и Харингтън отиде вместо мен. На фронта няма по-голяма услуга от тая. Харингтън е от Калифорния. Не съм виждал човек с такива железни нерви. Да не беше ревматизмът му, сигурно щеше да стане отдельонен.

Докато ни държат в резерв, размотавам се ден след ден и благодаря на бога за всеки такъв ден. Но не щеш ли, получава се заповед да сменим първи батальон в някакво град че на име Нойендорф. Точно срещу линията Зигфрид.

Два часа преди разсъмване тръгваме напред под заградителен огън, като избикаляме височината. Срещаме първия батальон, който се връща. Ония ни подвикват разни пожелания от рода на: „Дано имате късмет, пичове, той ще ви е нужен“ или „Добре дошли в осемдесет и осма алея!“. Повдигат ни духа, няма що; усещам как стомахът ми се свива. Няколко осемдесет и осем милиметрови мини падат около нас. Падат толкова наблизо, че се налага да залегнем. Хвърчат шрапнели. Дори в тъмното виждаме тъмните дупки, които оставят. Те вдигат буци пръст, които се разлетяват и тупат наоколо ни като кравешки лайна.